— Добре ли изкара?
— О, да, може да се каже. Въпреки че попаднах в мрежата на Хенриета, братовчедка на Фред, която изпитва огромна наслада да описва многобройните си операции, какво е преживяла при всяка една от тях и как апендиксът й за малко щял да се спука, ако не го били отрязали навреме. „Имам цели петнайсет шева от тая операция — вика. — О, Дайана, каква агония!“ Сякаш й доставяше удоволствие да ме тормози с тези нейни преживелици. Така и така се е мъчила, защо сега да не поизмъчи и другите с разкази за това. А Джим беше толкова смешен. Не съм знаела, че Мери Алис го харесва въпреки всичко… Е, добре, само едно мъничко парченце… Така и така ще бъда наказана, поне да има за какво… Пък и една хапка едва ли ще се окаже решаваща… И знаеш ли какво каза той — в нощта преди сватбата бил толкова уплашен, че едва не се метнал на парахода. Твърди, че всички младоженци се чувстват по този начин, стига да са достатъчно откровени да си го признаят. Нали не мислиш, че това важи и за Гилбърт и Фред, а, Анн?
— Сигурна съм, че не се отнася за тях.
— Така каза и Фред, когато го попитах. Рече, че единственото, от което се боял, било аз да не променя решението си в последния момент както направи Рози Спенсър. Макар че може ли да се каже със сигурност какво наистина мисли един мъж. Пък и няма никаква полза да се тревожим за това сега. Наистина чудно си прекарахме този следобед! Сякаш преживяхме отново отминалите щастливи мигове. Как ми се иска да не заминаваше утре, Анн.
— А не може ли ти да ми дойдеш на гости в „Ингълсайд“ по някое време през лятото, Дайана? Имам предвид преди… Ами, преди да престана да приемам посетители за известно време.
— С удоволствие бих дошла. Но ще бъде невъзможно да се отделя оттук през лятото. Всеки път има толкова много работа.
— Ребека Дю най-сетне ще ми гостува, което много ме радва, но се боя, че ще дойде и леля Мери Мария… Толкова дълго и настоятелно подмяташе и намекваше за това пред Гилбърт. Той не я очаква с по-голяма охота от мен, но нали е „роднина“, вратите ни винаги трябва да са широко отворени за нея.
— Може да успея да дойда през зимата. Ще се радвам отново да видя „Ингълсайд“. Имаш прекрасен дом, Анн, и чудесно семейство.
— „Ингълсайд“ наистина е приветлив… И аз го обикнах вече. Навремето, когато се нанесохме, понякога дори го мразех… Ненавиждах го даже заради удобствата, които предлага. Те ми изглеждаха като обидно предизвикателство към моя скъп Дом на мечтите. Помня с колко жал рекох на Гилбърт, когато го напускахме: „Бяхме толкова щастливи тук. Едва ли ще съм така щастлива на друго място“. Известно време тънех в носталгия по стария дом, после… После в душата ми взе да никне привързаност към „Ингълсайд“. Дълго се борих срещу това, наистина се съпротивлявах с всички сили, но накрая трябваше да се предам и да призная, че го харесвам. И с всяка изминала година го обиквам все по-силно. Къщата не е чак толкова стара… Старите къщи са твърде тъжни. Но не е и прекалено нова… Новите постройки са някак груби и недодялани. А „Ингълсайд“ е тъкмо улегнал, с установен ред и характер. Харесвам всяка стая в него. Те си имат своите недостатъци, но и достойнства, които ги отличават от останалите, придават им индивидуалност. Харесвам тези великолепни дървета на поляната. Не зная кой ги е посадил, но всеки път, когато се качвам на горния етаж, спирам на чардака, сядам на широката удобна пейка, гледам ги и си мисля: „Бог да благослови човека, посадил тези дървета, който и да е той“. Къщата е почти заобиколена от гора, но не бих дала и едно клонче от нея.
— Също като Фред. Той боготвори старата върба на юг от къщата. Все му повтарям, че разваля гледката от прозорците в салона, но той все ми отвръща: „Би ли отсякла толкова прекрасно дърво като това, пък дори да ти сенчи прозорците?“. И така, върбата си стои и наистина е прекрасна. Затова и кръстихме фермата „Самотната върба“. Но и „Ингълсайд“ много ми харесва. Толкова е хубаво там — от него лъха някакъв уют.
— Така казва и Гилбърт. Доста време избирахме име. Пробвахме няколко, но все изглеждаха чужди и неподходящи. Щом стигнахме до „Ингълсайд“ обаче, и двамата почувствахме, че то е истинското. Доволна съм, че имаме голяма и просторна къща… Точно такава е нужна на нашето семейство. Децата, колкото и да са малки, също я обожават.
— Толкова са сладки! — При тези думи Дайана си отчупи още една „хапка“ от шоколадовия кейк. — И моите си ги бива, но в твоите… Пък и тези близначки! Ето за тях истински ти завиждам. Винаги съм искала да имам близнаци.