— Дъщеря ви казала…
— А, да! Та ми вика Серафин — майко, вика, друго може и да нямаш и да не можеш да направиш, ама грях ти на сърцето, ако не пуснеш една хубава жалейка за татко. Те двамата с баща си много се имаха, нищо че я подиграваше сегиз-тогиз, ама той и с мен си беше такъв. Та какво ще кажете, а, мисис Блайт?
— Честно казано, аз нищо не знам за вашия съпруг, мисис Митчъл.
— О, аз сичко ще ви разкажа… Само да не ме питате какъв цвят са очите му. Да знаете, мисис Блайт, след погребението двете със Серафин нещо се разговорихме и аз не можах да кажа какви очи е имал, пък сме живели цели триесе и пет години! Ама друго знам аз — се ме гледаше едно такова умилно и малко отнесено. Пък как ме ухажваше, толко умолително ме заглеждаше! Не му се дадох никак лесно, тъй да знаете, мисис Блайт! Лудееше подире ми година след година! Ама аз — ехе! — каква мома бях и можех да подбирам! Тя моята история е да ви настръхнат косите, ако някой път се случи да я чуете, мисис Блайт. Ех, отлетя онуй време и това си е! Ама хубавица бях, да му се не види! И около мен мъже, мъже — едни идат, други си отиват, а Антъни все седи. И той беше хубавец — един такъв приятен, строен. Не мога да търпя дундестите, пък той беше къде-къде по-горен от мене, това го не отричам! Мама ми викаше: „Плъмър ще се издигнат, ако се омъжиш за един Митчъл!“. Моминското ми име е Плъмър, мисис Блайт. Щерка съм на Джон А. Плъмър. Пък моят Антъни такива хубави комплименти ми правеше! Един път ми вика, че съм имала ефирното очарование на лунната светлина. Знам, че нещо хубаво е мислел, ама на, и до ден-днешен така и не научих какво значи „ефирно“. Все се канех да проверя в речника и все време не ми оставаше. Е, най-накрая склоних и му се врекох за жена. Тъй де, искам да кажа, че се съгласих да го взема. Божке, как ми се ще да ме бяхте видели с булчинската рокля, мисис Блайт! Всички викаха, че съм като картинка. Стройна като тръстика, с коса като от злато, пък какво лице — мляко и кръв! Ех, как ужасно ни променя времето! Добре че поне вас това не ви е сполетяло. Още сте много хубава, пък и сте добре образована. Ама какво да се прави, не можем всички да сме все умни, нали някой трябва и да готви. Тая рокля на вас е много красива, мисис Блайт. Забелязала съм, че никога не носите черно… И съвсем правилно — и без това съвсем скоро няма да можете да се отървете от него. Отлагайте, докато може, така мисля аз. Та, докъде бях стигнала?
— Ами… Опитвахте се да ми разкажете нещо за мистър Митчъл.
— А, да. И така, ние се оженихме. И същата тая нощ се появи една голяма комета… Помня, че я видях, докато се прибирахме към нас. Колко жалко, че и вие не сте я видели, мисис Блайт. Толкова беше красива! Ама това сигурно не можете да го напишете в жалейката, а?
— Боя се, че ще е доста трудно да спомена и това…
— Е, какво пък… — отказа се неохотно от кометата мисис Митчъл. — Но за другото ще трябва много да се постараете. Защото неговият живот не беше кой знае колко необикновен и вълнуващ. Един път се напи, после ми каза, че искал да опита какво е… Все нещо ново искаше да преживее и да опита… Сигурно и това няма да можете да напишете в жалейката. То пък какво ли толкова му се случи през тоя живот. Не че се оплаквам, ама си е самата истина — беше малко слабохарактерен и лесно се живееше с него. Случвало се е с часове да седи и да гледа ружите. Бог ми е свидетел, много обичаше цветята… И ненавиждаше да коси лютичетата, пък ако ще житото да е презряло и да се рони, да е краят на лятото и всички други хора да са вече ожънали нивите си. Пък дърветата… Тия негови череши… Все му повтарях — шегувах се де — че се грижи повече за дърветата, отколкото за мен. Ами фермата му — бог ми е свидетел, обичаше земята. Сякаш я мислеше за живо същество. Много пъти съм го чувала да казва: „Ще се поразходя да си поговоря с нивичките“.
Като остаряхме, го придумвах да продадем земята, щото нямаме синове, и да се преселим в Лоубридж, но той все отвръщаше: „Не си продавам земята, не мога да я откъсна от сърцето си“. Не са ли странни тия мъже? Малко преди да издъхне, поиска варена кокошка за вечеря. Сготви я, вика, както ти си знаеш. Винаги е харесвал как готвя, ако позволите да го кажа. С едно-единствено нещо само не можа да свикне — със салатата ми от марули и ядки. Викаше, че му идвало много необикновено на вкус… Да, ама аз нямах кокошка за клане — тъкмо тогава всичките носеха добре. И само един петел се разхождаше насам-натам, та и него не вървеше да затрия. Пък колко обичам да гледам петлите, ако знаете! Няма по-красиво нещо от един хубав петел, не мислите ли и вие така, мисис Блайт? Та, докъде бях стигнала?