Выбрать главу

— Че кой иска да прогони самодивите, мисис Митчъл?

— Ето, сега приказвате също като моя Антъни. Пошегувах се само де. Разбира се, че не вярвам в самодиви… Ама ако ги има, съм чувала, че били много пакостливи и немирни. Е, довиждане, мисис Блайт. Ще намина пак следващата седмица за жалейката.

23

— Вие сама се забъркахте в това, скъпа госпожо доктор — отсече Сюзън, която беше чула по-голямата част от разговора, докато чистеше сребърните прибори в кухненския килер.

— Така ли било? Но каквото и да казваш, Сюзън, аз наистина искам да напиша този некролог. Все повече започвам да харесвам Антъни Митчъл, колкото и малко да знам за него. Пък и съм сигурна, че ще се обърне в гроба, ако неговият некролог прилича на всички онези жалейки в „Дейли Ентърпрайс“. Антъни е имал необикновено чувство за хумор.

— Антъни Митчъл беше наистина хубавец като млад, скъпа госпожо доктор. Нищо че беше малко отнесен, както казваха всички. Затова пък не беше достатъчно приказлив, че да са си лика-прилика с Беси Плъмър, но живееше честно и почтено си плащаше дълговете. И, няма спор, ожени се за най-неподходящото момиче. Не я гледайте, че сега прилича на карикатура, като млада Беси Плъмър беше хубава като картинка. А някои от нас, скъпа госпожо доктор — заключи с въздишка Сюзън, — и с това не могат да се похвалят.

Анн беше срещала Антъни Митчъл веднъж или два пъти, въпреки че сивата им къщичка между смърчовата горичка и морето, с голяма плачеща върба като чадър над нея, се намираше в долната част на Глен Сейнт Мери, а там повечето от хората бяха посещавани от доктора на Моубри Нароуз. Затова пък Гилбърт купуваше от него сено от време на време и веднъж, когато Антъни Митчъл лично го докара, Анн го разведе из градината и двамата откриха, че говорят на един и същи език. Той й се понрави — хареса дългото му, прорязано от бръчки дружелюбно лице; неговите смели и весели кехлибарени очи, в които никога не са се мяркали колебание, нерешителност, лукавост… Може би само веднъж са се замъглили — когато лекомислената красота на Беси Плъмър го е подмамила да сключи този неразумен и неравностоен брак. И въпреки това той никога не показа да е нещастен или пък недоволен от него. Докато все още имаше сили да оре, да прекопава градината и да жъне, той беше усмихнат като някой древен пастир. Гъстата му черна коса бе едва-едва посребрена от възрастта, а ведрият му и весел характер проличаваше при всяка една от неговите редки, но пък толкова слънчеви усмивки. Нивите му даваха едновременно и хляб, и удоволствие от живота, радост от битката с природата и утеха в скръбта. Анн беше доволна, че са го погребали близо до тях. Може да си беше отишъл с радост, но и в радост беше живял. Лекарят от Моубри Нароуз сподели с тях какво му е струвало да каже на Антъни Митчъл, че не може да му даде никаква надежда, а той се усмихнал и отвърнал: „Е, какво пък, откакто започнах да старея, животът стана някак еднообразен и монотонен. Смъртта ще е все някаква промяна. Много ми е любопитно да се срещна с нея, докторе“. А сега и мисис Антъни, наред с лавината от празно дърдорене, успя да каже няколко смислени неща, които разкриваха истинския Антъни. Анн написа „Гробът на стария човек“ няколко вечери по-късно, докато седеше край прозореца в стаята си, и щом го завърши, го прочете с чувство на задоволство.

Виждам го на хълма брулен, през гъстака на умислен бор, где шумът на океана бурен заглушава весел птичи хор. Виждам го насред поля зелени все от него разорани и засени. Виждам как зората леко рони върху него мънички звезди или туй е цвят от нежни клони, на черешата, която посади. Клони, уловени за ръце, бдят над спрялото му старческо сърце. Цял живот опъваше хомота и създаваше със труд блага. Нека и в гроба си сега пак се радва, мъртъв, на живота.

— Мисля, че Антъни Митчъл би го харесал — рече накрая Анн и отвори прозореца, за да вдъхне мириса на пролетната вечер.

От земята в лехите, засадени от децата, вече се подаваха къдравите листа на ранната салата; залезът се разстилаше в меки розови гънки отвъд кленовата горичка; в Долчинката отекваше сладко далечен детски смях.