— Че кой иска да прогони самодивите, мисис Митчъл?
— Ето, сега приказвате също като моя Антъни. Пошегувах се само де. Разбира се, че не вярвам в самодиви… Ама ако ги има, съм чувала, че били много пакостливи и немирни. Е, довиждане, мисис Блайт. Ще намина пак следващата седмица за жалейката.
23
— Вие сама се забъркахте в това, скъпа госпожо доктор — отсече Сюзън, която беше чула по-голямата част от разговора, докато чистеше сребърните прибори в кухненския килер.
— Така ли било? Но каквото и да казваш, Сюзън, аз наистина искам да напиша този некролог. Все повече започвам да харесвам Антъни Митчъл, колкото и малко да знам за него. Пък и съм сигурна, че ще се обърне в гроба, ако неговият некролог прилича на всички онези жалейки в „Дейли Ентърпрайс“. Антъни е имал необикновено чувство за хумор.
— Антъни Митчъл беше наистина хубавец като млад, скъпа госпожо доктор. Нищо че беше малко отнесен, както казваха всички. Затова пък не беше достатъчно приказлив, че да са си лика-прилика с Беси Плъмър, но живееше честно и почтено си плащаше дълговете. И, няма спор, ожени се за най-неподходящото момиче. Не я гледайте, че сега прилича на карикатура, като млада Беси Плъмър беше хубава като картинка. А някои от нас, скъпа госпожо доктор — заключи с въздишка Сюзън, — и с това не могат да се похвалят.
Анн беше срещала Антъни Митчъл веднъж или два пъти, въпреки че сивата им къщичка между смърчовата горичка и морето, с голяма плачеща върба като чадър над нея, се намираше в долната част на Глен Сейнт Мери, а там повечето от хората бяха посещавани от доктора на Моубри Нароуз. Затова пък Гилбърт купуваше от него сено от време на време и веднъж, когато Антъни Митчъл лично го докара, Анн го разведе из градината и двамата откриха, че говорят на един и същи език. Той й се понрави — хареса дългото му, прорязано от бръчки дружелюбно лице; неговите смели и весели кехлибарени очи, в които никога не са се мяркали колебание, нерешителност, лукавост… Може би само веднъж са се замъглили — когато лекомислената красота на Беси Плъмър го е подмамила да сключи този неразумен и неравностоен брак. И въпреки това той никога не показа да е нещастен или пък недоволен от него. Докато все още имаше сили да оре, да прекопава градината и да жъне, той беше усмихнат като някой древен пастир. Гъстата му черна коса бе едва-едва посребрена от възрастта, а ведрият му и весел характер проличаваше при всяка една от неговите редки, но пък толкова слънчеви усмивки. Нивите му даваха едновременно и хляб, и удоволствие от живота, радост от битката с природата и утеха в скръбта. Анн беше доволна, че са го погребали близо до тях. Може да си беше отишъл с радост, но и в радост беше живял. Лекарят от Моубри Нароуз сподели с тях какво му е струвало да каже на Антъни Митчъл, че не може да му даде никаква надежда, а той се усмихнал и отвърнал: „Е, какво пък, откакто започнах да старея, животът стана някак еднообразен и монотонен. Смъртта ще е все някаква промяна. Много ми е любопитно да се срещна с нея, докторе“. А сега и мисис Антъни, наред с лавината от празно дърдорене, успя да каже няколко смислени неща, които разкриваха истинския Антъни. Анн написа „Гробът на стария човек“ няколко вечери по-късно, докато седеше край прозореца в стаята си, и щом го завърши, го прочете с чувство на задоволство.
— Мисля, че Антъни Митчъл би го харесал — рече накрая Анн и отвори прозореца, за да вдъхне мириса на пролетната вечер.
От земята в лехите, засадени от децата, вече се подаваха къдравите листа на ранната салата; залезът се разстилаше в меки розови гънки отвъд кленовата горичка; в Долчинката отекваше сладко далечен детски смях.