— Пролетта е толкова прекрасна, че дори не ми се ще да заспивам, за да не изпусна и миг от нея — каза си Анн.
Мисис Антъни Митчъл дойде да си получи „жалейката“ през един следобед следващата седмица. Анн й прочете некролога с едва скривано въодушевление, но върху лицето на мисис Антъни не се появи очакваното удовлетворение.
— Божичко, на това му викам аз чувство. Така добре сте подредили всичко. Ама… Не сте казали дори дума за това, че той е в рая. Не сте ли сигурна, че именно там му е мястото?
— Толкова сигурна, че не намерих за нужно да го споменавам, мисис Митчъл.
— Да, ама някои хора могат да се усъмнят. Той… Не ходеше редовно на църква, макар здравето да му го позволяваше. Пък и тука нищо не се казва за годините му… Нито са споменати цветята. И защо така, като венците върху ковчега брой нямаха. Цветята поне са доволно поетични, бих казала!
— Съжалявам…
— О, аз не ви виня… И през ум не ми е минало да ви обвинявам за нещо. Направили сте, каквото е било по силите ви, при това звучи красиво. Какво ви дължа?
— Ами… Нищо, съвсем нищо, мисис Митчъл. Дори не бих могла да ви искам пари.
— Е, така си и помислих, затова ви нося бутилка от моето вино от глухарчета. Успокоява стомаха, ако ви мъчат газове. Трябваше да взема и едно шише от билковия чай, ама помислих, че докторът няма да одобри. Но ако искате от него, само ми кажете и ще ви го доставя, без той да заподозре нещо.
— А, не, благодаря ви — припряно отвърна Анн. Тя все още не се беше съвзела от оценката за произведението й.
— Както обичате. Винаги сте добре дошла. Аз от своя страна тая пролет няма да имам нужда от повече лекове. Когато моят втори братовчед Малачи Плъмър почина през зимата, помолих вдовицата му за три шишенца от лекарството, дето им беше останало. Имаха с дузини от него. Тя се канеше да ги изхвърли, но аз не мога да гледам как нещо се пилее с лека ръка. Неудобно ми беше да поискам повече от едно шишенце, но накарах нашия ратай да вземе още две. Даже и да не помогне, поне няма да навреди, така му рекох. Не отричам, камък ми падна от сърцето, че не поискахте нищо за жалейката, щото напоследък парите нещо намаляха. Погребението излезе скъпо, нищо че Д. Б. Мартин е гробарят, който взема най-малко по тия места. Даже вдовишката ми рокля още не е изплатена. А докато не се издължа, не мога да нося с чест траура си. Добре поне че не трябваше да правя нова шапка. Тази е още от погребението на майка ми преди десет години. Голям късмет извадих, че черното ми отива, не намирате ли? Ако зърнете отнякъде вдовицата на Малачи Плъмър с нейното жълтеникаво лице! Е, аз да вървя. Много съм ви задължена, мисис Блайт, даже ако… Но съм сигурна, че сте направили каквото зависи от вас и че това е прекрасна поезия.
— Няма ли да останете за вечеря? — попита Анн. — Двете със Сюзън сме сами… Докторът е по работа, а децата са на първия си за тази пролет пикник в Долчинката.
— Нямам нищо против — отвърна мисис Антъни и с охота се отпусна в креслото. — Ще ми се да поседя още малко. Колкото повече остарява човек, толкова по-дълги почивки му трябват. Пък и — добави с усмивка на розовобузестото си лице, — не надушвам ли гювеч с пащърнак?
На Анн едва не й досвидя за гювеча, когато видя „Дейли Енърпрайс“ следващата седмица. В колонката с некролози тя откри „Гробът на стария човек“, но вместо четирите куплета в оригинала тя намери там пет! Последният гласеше:
— О-о-о — изстена само Анн.
— Надявам се да нямаш нищо против, дето прибавих още един стих — каза мисис Митчъл на Анн при следващата среща на дружеството. — Щеше ми се да похваля още малко моя Антъни, а моят племенник, Джони Плъмър, го дописа. Просто седна и го надраска като две и две. Той е същият като теб… Не изглежда особено умен, ама пък умее да стихоплетства. На майка си се е метнал. Тя беше Уикфорд. Плъмърови нямат влечение към поезията, нито зрънце.
— Колко жалко, че не се обърна най-напред към него да напише жалейката на мистър Митчъл — отвърна студено Анн.
— Наистина. Но тогава още не знаех, че пише поезия, пък и бях заета да уредя последния път на Антъни. После майка му ми показа негово стихотворение за някаква катерица, дето се удавила в кленов сироп… Много вълнуващо. Но и твоето си го биваше, наистина, мисис Блайт. Според мен, ако се съберете двамата, ще излезе нещо наистина необичайно. Нали така?