— Така е — отвърна Анн.
24
Не им вървеше на децата в „Ингълсайд“ на домашни любимци. Малкото черно кученце с гъста козина на масури, което баща им донесе отнякъде, просто изчезна само седмица след пристигането си. Повече ни се чу, ни се видя. И макар да се носеха слухове как някакъв моряк в пристанището бил видян да взима на борда със себе си едно малко черно кученце вечерта, когато корабът му отплувал, съдбата на животинчето остана една от най-загадъчните и неразкрити мистерии в хрониките на „Ингълсайд“. Този път Уолтър преживя загубата много по-болезнено от Джем, който след смъртта на Джипси се беше зарекъл повече да не се привързва към куче. После пък котаракът Тайгър Том, който живееше в плевнята и никога не пристъпваше прага на къщата заради лошия си навик да краде, но въпреки това се смяташе за любимец на семейството, една сутрин беше открит напълно вкочанен на пода в хамбара и трябваше да бъде погребан със съответните почести и разкош в Долчинката. Като капак на всичко заекът на Джем Бън, който той купи от Джо Ръсел за четвърт долар, се разболя и умря. Така и не се разбра дали кончината му не е ускорена от лекарството, което му даде Джем, или пък дойде по естествен път. Джо беше препоръчал това лекарство и единствен той можеше да се изкаже компетентно. Но така или иначе Джем се чувстваше като истинския убиец на Бън.
— Да не би над „Ингълсайд“ да тегне някакво проклятие? — попита той мрачно, когато и Бън беше заровен край гроба на Тайгър Том.
Уолтър написа епитафия за заека, а четиримата с Джем и близначките носиха черни ленти на ръкава си през цялата следваща седмица за ужас на Сюзън, която прие това за истинско светотатство. Сюзън най-лесно преживя непрежалимата загуба на Бън, защото веднъж той избяга и опустоши градината й. Още по-малко пък одобряваше двете жаби, които Уолтър домъкна отнякъде и сега живееха в мазето. Щом настъпи вечерта, тя изхвърли едната навън, но другата така и не успя да открие. А Уолтър цяла нощ не можа да мигне от тревога. „Ами ако са били мъж и жена — мислеше си той. — Сигурно сега се чувстват много самотни и нещастни един без друг. Сюзън изхвърли по-малката — значи е била жената, която умира от страх в онзи голям двор и няма кой да я защити и закриля… Също като някоя вдовица.“
Тази мисъл не даваше мира на Уолтър и най-накрая той се промъкна в мазето, за да открие нещастния жабок, но успя само да събори купчината стари калаени съдове на Сюзън, като при това вдигна такъв шум, че би могъл да разбуди дори умрелите. За щастие се събуди само Сюзън, която слезе долу с войнствена крачка и свещ, чийто трепкащ пламък хвърляше причудливи сенки върху мършавото й лице.
— Какво правиш тук по това време, Уолтър Блайт?!
— Трябва да намеря жабата, Сюзън — отчаяно отвърна Уолтър. — Само си представи как би се почувствала разделена от съпруга си, ако имаше такъв, Сюзън.
— Какво говориш, за бога! — попита озадачената Сюзън.
Точно в този момент жабокът, който очевидно се беше предал на отчаянието, се появи изневиделица на сцената иззад глинените съдове на Сюзън, където имаше разсад на копър. Уолтър се хвърли отгоре му, вдигна го внимателно и го пусна през прозореца на избата в двора, където от него се очакваше да се присъедини към своята любима и да заживее с нея щастливо за вечни времена.
— Нали знаеш, че не бива да носиш тези животини в мазето — начумерено попита Сюзън. — Какво според теб ще ядат тук?
— Щях да им ловя насекоми — отвърна наскърбено Уолтър. — Имах намерение да ги дресирам.
— Няма оправия за тях и това си е — изпъшка Сюзън, докато се качваше по стълбата подир негодуващия Блайт. И, разбира се, нямаше предвид жабите.
С червеношийката обаче извадиха по-голям късмет. Намериха я пред вратата с едва поникнала перушина, почти голишарче след една бурна юнска нощ, която връхлетя с вятър, дъжд и гръмотевици. Птичето имаше сиво гръбче, пъстри гърди и лъскави очички и сякаш от самото начало изпитваше безрезервно доверие към всички обитатели на „Ингълсайд“, даже към Фъстъка, който нито веднъж не се опита да го безпокои, и към петела, макар че веднъж той безочливо подхвръкна до паничката му със зърна и изкълва всичко.
Отначало го хранеха с червеи, но той имаше толкова голям апетит, че се налагаше Шърли да прекарва по-голямата част от деня в копаене, за да му осигури дажбата. Момчето събираше червеите в тенекиени кутии, които разполагаше навсякъде из къщата, предизвиквайки погнуса у Сюзън. Въпреки това Сюзън много се гордееше с него и мислеше, че си струва да пише на Ребека Дю как перушината по гърдите му е взела да добива красивия оттенък на ръждивочервено.