Само, моля ви, да не си помислите, че умът ми е взел да отслабва, мис Дю, скъпа — пишеше тя. — Признавам, сигурно е глупаво човек така да се привързва към някаква си птица, но човешкото сърце е слабо и податливо. А и Робин не е затворен като някое канарче в клетка — нещо, което не бих могла да понеса, скъпа мис Дю, ами кръстосва из цялата къща и двора и спи върху една дъска от писалището на Уолтър, закрепена върху клоните на голямата ябълка, която гледа право в прозореца на Рила. Веднъж, когато децата го взеха в Долчинката, той отлетял, но после се върна по здрач за тяхна голяма радост и, длъжна съм да го призная, за моя също.
Долчинката също вече не беше „Долчинката“. Уолтър все по-често си мислеше, че такова прекрасно място заслужава много по-романтично име. В един дъждовен следобед бяха принудени да играят в мансардата, но надвечер слънцето отново проби облаците и заля Глен Сейнт Мери с великолепните си лъчи.
— О, вижте каква класива дъга — извика Рила, която още се бореше с „р“-то.
Беше най-вълшебната дъга, която някога са виждали. Единият й край сякаш стоеше привързан към камбанарията на презвитерианската църква, а другият се потапяше в обраслите с тръстика плитчини на езерцето в противоположния край на селото. От този момент нататък Уолтър вече наричаше Долчинката Долината на дъгата.
Долината на дъгата се превърна в някакъв екзотичен свят за децата на „Ингълсайд“. Тук непрекъснато се гонеха игриви ветрове, а птичите песни я огласяха от зори до здрач. Сребърната кора на брезите светлееше навсякъде из нея, а Уолтър разказваше как край една от тях — Бялата дама — всяка вечер се появява една малка дриада, за да си приказват.
Един клен и един смърч растяха толкова наблизо, че клоните им се преплитаха. Тях Уолтър нарече „Влюбените дървета“. А връвта с нанизани по нея звънчета от шейна, която привърза за техните вейки, издаваше неземни ефирни трели всеки път, щом лек полъх докоснеше медните езичета. Един въображаем дракон охраняваше каменното мостче, което децата построиха над поточето.
От известно време позволяваха на Джем да слиза вечер на пристанището, за да купи прясна риба. Това задължение му доставяше особено удоволствие, защото покрай пазаруването можеше да поседи в колибата на капитан Малачи Ръсел до пристанището. Там слушаше неговите приятели, кръстосвали навремето моретата като смели млади капитани, от чиито истории го полазваха тръпки на ужас. А подхванеше ли някой от тях спомените, всеки имаше какво да добави. Ето например старият Оливър Рийз, за когото разправяха, че на младини бил пират, разправяше как попаднал в плен на един вожд на канибали. Сам Елиът пък преживял земетресението в Сан Франциско… Уилям Макдугъл разказваше за потресаващата си схватка с една акула. Анди Бейкър пък бил на крачка от смъртта при един воден смерч. Нещо повече, по собствените му думи можел да плюе най-далече и най-точно от всички останали мъже в „Четирите вятъра“. Но любимецът на Джем си оставаше капитан Малачи с извития като кука нос, изпъкнала челюст и четинести сиви мустаци. На седемнайсет вече бил капитан на бригантина и превозвал с нея дървен материал до Буенос Айрес. Той имаше татуирана по една котва на всяка от бузите си и чуден стар часовник, който се навиваше със специално ключе. Когато беше в добро настроение, позволяваше на Джем да го навие, а когато се чувстваше в особено приповдигнато състояние на духа, взимаше момчето да ловят треска или да събират мекотели по брега след отлив. В най-добрите си дни капитан Малачи показваше на Джем многобройните модели на кораби, които сам майстореше. Джем мислеше, че това вече си е истинско приключение. В тази колекция лодката на викингите с раирано квадратно платно и зловещ дракон на носа стоеше до каравелата на Колумб, а „Мейфлауър“ до един бързоходен съд, наречен „Летящият холандец“… Нямаха брой красивите бригантини и шхуни, баржи и клипери.
— Ще ме научите ли и аз да майсторя кораби, капитан Малачи? — помоли веднъж Джем.
Капитан Малачи тръсна глава и погледна замислено към залива.
— Тая работа не става с учене, синко. Трябва да си кръстосвал моретата триесе-четиресе години и да познаваш корабите като петте си пръста, та да можеш да ги майсториш… За това се иска да знаеш всичко за тях, но и да ги обичаш. Корабите са като жените, синко… Трябва да ги разбираш и обичаш, иначе никога няма да ти разкрият тайните си. А понякога може да се случи да познаваш един кораб от носа до кърмата, отвън и отвътре, и пак да откриеш, че душата му е затворена за теб. И ще ти се изплъзне като птичка, опиташ ли се да го стиснеш в юмрук. Навремето плавах с един кораб, но колкото и да опитвах, не успях да измайсторя негов модел. Непреклонен и упорит кораб беше! Имаше и една жена… Но май е време да си сложа ключ на устата. Почти съм готов с един модел, който ще сложа в бутилка. Виж, неговата тайна ще ти разкрия, синко.