— Бруно, защо не ме обичаш? — почти изхлипа Джем. — Всичко бих сторил за теб… Колко хубаво можем да си живеем двамата с теб.
Но Джем не би се признал за победен пред когото и да било.
Една вечер Джем бързаше към дома на връщане от сушилнята за миди край пристанището, защото усещаше приближаването на буря. Грохотът и стенанията на морето я предвещаваха. Всичко наоколо изглеждаше самотно и зловещо. В мига, когато прекрачи прага на „Ингълсайд“, блесна светкавица и се разнесе оглушителен гръм.
— Къде е Бруно? — извика момчето.
За първи път се случваше да отиде някъде без кучето си. Беше решил, че дългият път до пристанището ще е твърде изморителен за дребния му приятел. Дори пред себе си се боеше да признае, че да извърви толкова дълъг път с някой, който не му е изцяло предан и не отвръща на чувствата му, би било доста изморително и за самия него.
Оказа се, че никой не знае къде може да е Бруно. Не го бяха мяркали още откакто Джем излязъл след вечеря. Момчето го търси навсякъде, но напразно. Дъждът вече плющеше немилостиво и светкавици една след друга раздираха небето. Мигар Бруно е останал навън в такава нощ… Изгубен? Та той се боеше от гръмотевиците! Единственият път, когато се приближи с някакво подобие на порив към Джем бе, за да усеща закрилата му в нощ като тази.
Тревогата на Джем се предаде и на останалите, а когато бурята стихна, Гилбърт каза:
— Така и така мислех да сляза до пристанището, за да видя как се чувства Рой Уесткот. Можеш да дойдеш с мен, Джем, и двамата ще наобиколим старата ферма на Крофърд по обратния път към дома. Имам чувството, че Бруно се е върнал там.
— На цели шест мили оттук?! Никога не би го направил — отвърна Джем.
Но се оказа, че не е прав. Когато стигнаха старата изоставена и тъмна къща на Крофърд, завариха на мокрия праг едно зъзнещо, подгизнало и кално малко същество, което отчаяно се притискаше о стената и ги гледаше с уморени очи, в които нямаше нито привързаност, нито радост от това, че най-сетне са го намерили. Въпреки това не се възпротиви, когато Джем го вдигна на ръце и го понесе към двуколката през високата до колене сплетена трева.
Джем обаче беше щастлив. Колко красива му се видя луната, която се провираше през разкъсаните облаци! Колко упойващ бе ароматът на влажните дървета, покрай които минаваха! Колко хубав беше светът!
— Мисля, че Бруно ще се привърже към „Ингълсайд“ след всичко това, тате.
— Може би — отвърна баща му. Нямаше намерение да убива надеждите на сина си, но дълбоко в себе си подозираше, че малкото куче е загубило и последното си упование, а сърцето му е навеки разбито.
Бруно и преди не ядеше кой знае колко, но след нощта на бурята започна да се храни все по-малко и по-малко. Накрая съвсем престана да докосва паничката. Ветеринарният лекар, когото повикаха, не успя да открие признак на каквото и да е заболяване.
— В моята практика досега съм имал само един случай, когато куче умря от мъка, и мисля, че това ще е вторият — каза той на Гилбърт, когото предвидливо дръпна настрани.
Въпреки това остави някакви лекарства, които Бруно послушно пиеше и после отново се свиваше на кълбо, безразличен към заобикалящия го свят. Главата му лежеше отпусната върху предните лапи, а очите му се взираха безцелно. Джем дълго стоя и го наблюдава с пъхнати в джобовете ръце; после отиде в библиотеката, за да поговори с баща си.
На следващия ден Гилбърт замина за града, поразпита тук-там и доведе Роди Крофърд в „Ингълсайд“. Щом Роди стъпи на първото стъпало към верандата, Бруно го чу от дневната, където лежеше, вдигна рязко глава и наостри уши. В следващия миг неговото измършавяло телце се стрелна през стаята срещу бледото момче с кафяви очи.
— Скъпа госпожо доктор — рече Сюзън същата вечер, а в гласа й се усещаше страхопочитание, — кучето плачеше… Истината ви казвам. Видях как сълзите се търкалят по муцуната му. Няма да ви се разсърдя даже и да не ми повярвате. Аз самата никога нямаше да повярвам, ако не го бях видяла със собствените си очи.
Роди притискаше Бруно до сърцето си и гледаше към Джем.
— Знам, че ми плати за него… Но въпреки това той си е мой. Джейк ме излъга. Леля Вини каза, че няма нищо против кучето, но… Помислих, че не е редно да си го искам обратно. Ето ти твоя долар. И цент не съм похарчил от него. Сърце не ми даваше.