Джем се поколеба само за миг. После срещна очите на Бруно. „Ама че съм и аз!“, помисли с отвращение той. И си прибра обратно долара.
Роди внезапно се усмихна. Тази усмивка напълно промени иначе мрачната му физиономия. Но единственото, което успя да каже, бе едно пресипнало благодаря.
Тази нощ Роди спа при Джем, а прималелият от щастие Бруно се изопна помежду им. Преди да си легне обаче, Роди коленичи да си каже молитвата, а Бруно приседна край него и се подпря с предните лапи о ръба на леглото. Ако кучетата могат да се молят, то в този момент Бруно казваше своята молитва… Благодареше на небето за възвърнатата радост от живота.
26
Беше ред на Нан и Ди да тръгнат на училище. Започнаха през последната седмица на август. В началото на септември Анн и Сюзън вече бяха свикнали с тази новост в семейството и даже им доставяше радост да изпровождат всяка сутрин двете дребосъчета на тяхното всекидневно пътешествие. Двете редовно слагаха в чантите си по една ябълка за учителката и носеха ленени престилки с волани на розови и сини карета. Тъй като и без това никак не си приличаха, Анн не ги обличаше еднакво. Заради червената си коса Дайана не можеше да носи розово, но то отиваше на Нан, която бе несъмнено по-хубавата от близначките в „Ингълсайд“. Имаше кафяви очи, кестенява коса и прекрасна фигура, за което си даваше ясна сметка, независимо че бе едва седемгодишна. Винаги държеше главата си гордо вдигната, с малко безочливо вирната брадичка, така че всички вече я смятаха за доста „високомерна“.
— Цялата се е метнала на майка си и имитира нейните превземки — каза мисис Алис Дейвис.
Близначките се различаваха не само по своята външност. Ди, въпреки физическата прилика с майка си, беше взела много повече от своя баща, поне що се отнася до наклонности и нрав. У нея вече се забелязваха първите наченки на присъщите му практичност, здрав разум и искрящо чувство за хумор. Нан пък изцяло наследи богатото въображение на майка си и вече умееше по свой си начин да разнообрази живота и да го направи интересен.
Всички деца в „Ингълсайд“ най-напред научаваха „Отче наш“, а после биваха поощрявани да си измислят своя собствена молитва с подбрани от тях слова. Откъде на Нан й хрумна идеята, че може да придума Господ да изпълни молбите й, ако му обещае в замяна да се държи добре или да бъде силна и твърда, така и не се разбра. Вероятно младият учител в неделното училище непряко беше отговорен за това. Той постоянно ги предупреждаваше, че ако не са добри момичета, Господ няма да направи това или онова за тях. Не беше трудно тази идея да се обърне наопаки и да се стигне до извода, че ако направиш това или онова или пък си такъв или онакъв, то имаш пълното право да очакваш Господ да стори онова, което си пожелал. Първата „сделка“ на Нан през пролетта завърши толкова успешно, че няколкото следващи провали изобщо не я обезкуражиха и тя продължи тази игра чак до есента. И никой не подозираше за нея, дори Ди. Нан ревностно пазеше тая своя тайна и започна да се моли по различно време и на различни места вместо само вечер преди сън край леглото. На Ди това никак не й хареса и тя го каза гласно.
— Не смесвай Господ с всичко останало — гневно рече тя на Нан. — Така го правиш да изглежда твърде обикновен.
Анн случайно дочу това и се намеси:
— Господ наистина е навсякъде, скъпа. Той е като приятел, който е винаги наблизо, за да ти вдъхне сила и смелост. Нан има право да Му се моли където и когато почувства необходимост от това.
Но ако Анн знаеше цялата истина за набожността на малката си дъщеря, тя сигурно щеше да се ужаси.
В една майска вечер Нан каза:
— Ако Ти направиш така, че зъбът ми да порасне преди празненството у Ейми Тейлър следващата седмица, скъпи Боже, то аз ще изпивам всяка лъжица с рициново масло, която Сюзън ми дава, без да се противя.
На следващата сутрин зъбът, чиято липса отваряше доста голяма и грозна за гледане дупка в хубавата устица на Нан, се появи и до деня на празненството празнината изчезна като по магия. Какъв по-недвусмислен знак от това би могло да се очаква?
Нан спази своята част от уговорката и Сюзън оставаше приятно изненадана всеки път, когато поднасяше лъжицата с рициново масло към устата й. Нан го преглъщаше без гримаси и протести, макар понякога да се упрекваше, че не бе определила срок за това изпитание… Три месеца, да речем.
Господ обаче невинаги беше толкова отзивчив. И все пак, когато тя Го помоли да й прати едно специално копче за нейната колекция (страстта по колекциониране на копчета се разпространяваше сред малките момичета в Глен Сейнт Мери като дребна шарка) и Му обеща, че никога няма да протестира, ако Сюзън сложи на масата пред нея нащърбената чиния, копчето се появи още на следващия ден, когато Сюзън откри на тавана някаква стара рокля. Красиво червено копче, обсипано с малки диаманти… Или поне Нан вярваше, че са диаманти. Всички й завиждаха заради това копче и когато същата вечер Ди се намръщи на нащърбената чиния, Нан рече добродетелно: