— Дай я на мене, Сюзън. От сега нататък винаги ще ям от нея.
Сюзън си помисли, че момичето е лишено от каквото и да е самолюбие и егоизъм като истински ангел и сподели това на глас. От този миг нататък Нан и изглеждаше, и се чувстваше изключително самодоволна. Тя изкара чудесно на организирания от неделното училище пикник, защото предишната вечер всичко предвещаваше дъжд, а тя просто обеща да си мие зъбите всяка сутрин, без да чака да й напомнят за това. После намери изгубения си пръстен срещу това да поддържа постоянно ноктите си в идеален вид; а когато Уолтър й отстъпи своята картина с изобразен летящ ангел на нея, която отдавна желаеше, вечерта, без да каже и гък, изяде всичкото тлъсто месо в чинията си. Когато обаче помоли Господ да направи пак чисто ново опърпаното й и изпокъсано плюшено мече, а в замяна тя ще поддържа в безупречен ред писалището си, нещо засече. Мечето не стана по-ново, макар Нан да чакаше жадно сбъдването на поредното чудо всяка сутрин и си пожелаваше Господ да побърза с неговото изпълнение. Най-сетне тя се примири с възрастта на мечока. Какво пък, това беше един хубав стар мечок, а и едва ли ще е много забавно постоянно да си подрежда бюрото. Затова когато баща й донесе едно чисто ново мече, тя дори не го хареса особено и реши, макар и с известно угризение на съвестта, да не си прави труда да подрежда писалището. Въпреки тази случка обаче, Нан скоро възвърна своята вяра — помоли липсващото око на порцелановата котка да се намери и на следващата сутрин то отново бе на мястото си, макар и малко накриво, така че котката изглеждаше леко кривогледа. Сюзън го открила някъде и го прикрепила с лепило, но Нан нямаше откъде да знае това и с леко сърце изпълни обещаните четиринайсет обиколки на плевнята.
Каква полза можеше да има Господ от четиринайсет обиколки около плевнята Нан така и не се замисли. Но затова пък никак не й беше приятно да изпълни тази уговорка… Момчетата винаги настояваха двете с Ди да се престорват на диви животни в Долината на дъгата… Вероятно заради това в нейното младо съзнание се оформи някаква неясна мисъл, че самоналоженото наказание може би ще достави удоволствие на онова мистериозно Създание, което има властта да дарява или пък да отнема насладата. Така или иначе през лятото Нан си наложи няколко много странни изпитания, които накараха Сюзън да се пита откъде на децата им идват тези невероятни идеи.
— Как мислите, скъпа госпожо доктор, защо Нан мисли, че трябва да обикаля всеки ден дневната, без при това да докосва пода?
— Без да докосва пода ли?! И как успява ди постигне това, Сюзън?
— Като скача от една мебел на друга, в това число и върху решетката на камината. Онзи ден се изпусна и си натърти челото в кофата за въглища. Дали пък не й трябва спешно лечение, скъпа госпожо доктор?
Тази година винаги беше упоменавана в хрониките на „Ингълсайд“ като годината, в която татко едва не се разболя от пневмония, а пък мама я изкара. Една вечер Анн, която вече имаше ужасна настинка, отиде с Гилбърт на някакво тържество в Шарлоттаун, облечена в нова рокля, която много й отиваше, и с перлената огърлица, подарък от Джем. Изглеждаше толкова красива, че всички деца, минали да й кажат лека нощ, си помислиха колко е хубаво да имаш майка, с която можеш да се гордееш.
— Колко хубава и шумоляща фуста — въздъхна Нан. — Като порасна, ще нося също такива шумолящи фусти от тафта, нали, мамичко?
— Не ми се вярва по това време момичетата още да носят фусти — отвърна баща й. — Аз обаче си взимам думите назад, Анн, и ще призная, че тази дреха е поразителна въпреки пайетите, които иначе не одобрявам. И не се опитвай да ме съблазняваш, жено. Вече съм ти направил всички комплименти на света. Помниш ли какво прочетохме в „Медикъл Джърнъл“ днес: „Животът не е нищо повече от деликатно равновесие в органичната химия“. Това те накара да се почувстваш скромна и смирена. Пайети, как ли пък не! Тафтени фусти ли?! Та ние сме само един „случаен сбор от атоми“. Поне така твърди великият д-р Ван Бембруг.
— Не ми цитирай този ужасен Ван Бембруг. Подозирам, че страда от хронично лошо храносмилане и е имал пристъп, когато го е казал. Той може и да е „случаен сбор от атоми“, но аз не съм.