Само след няколко дни обаче Анн беше един много болен „случаен сбор от атоми“, а Гилбърт — много обезпокоен такъв. Сюзън също беше поставена на изпитание и се чувстваше доволно измъчена; медицинската сестра идваше и си отиваше с постоянно изписана върху лицето тревога, а една безименна сянка разпери криле над „Ингълсайд“. Децата не подозираха колко сериозно болна е майка им и дори Джем не си даваше ясна сметка за това. Въпреки това те усещаха хладния повей на невидима заплаха и пристъпваха тихо с покрусени лица, опитвайки се да останат незабелязани. За първи път над кленовата горичка не кънтеше детски смях и никой не играеше на пирати в Долината на дъгата. Но най-страшно от всичко бе, че не им позволяваха да видят мама. Майка им вече не ги посрещаше с усмивка, когато се прибираха в „Ингълсайд“, не се промъкваше на пръсти в стаите им, за да ги целуне за лека нощ; вече нямаше кой да ги поглези, да ги утеши, приласкае и да разбере мъката им. Майка им вече не се смееше с глас на техните шеги… А никой не се смееше така звънливо и от сърце като тяхната майка. Сега се чувстваха много по-зле, отколкото ако тя бе заминала някъде надалече. Тогава поне щяха да знаят, че рано или късно все ще се завърне, а сега… На тях не казваха нищо. Никой не им говореше, всички гледаха да отминат с мълчание тази ужасна тайна.
Един ден Нан се върна от училище пребеляла като платно от онова, което й каза Ейми Тейлър.
— Сюзън, нали мама… Мама не е… Тя няма да умре, нали, Сюзън?
— Разбира се, че няма да умре — отвърна твърде остро и прекалено бързо Сюзън. Но ръцете й трепереха, докато подаваше на Нан чашата с мляко. — Кой ти е наговорил всичко това?
— Ейми. Тя каза… О, Сюзън, според нея мама щяла да бъде един много миловиден труп!
— Хич не я слушай какви ги приказва, мъничето ми. Всички от семейство Тейлър не знаят мярка на езика си. Вярно, твоята мила майчица е много болна, но тя ще премине и през това изпитание, бъди сигурна. Не знаеш ли, че баща ти държи юздите тук?
— Господ не би оставил мама да умре, нали, Сюзън? — попита с пресъхнали побелели устни Уолтър и се втренчи в нея толкова отчаяно, че езикът й не се обърна да изрече обичайните утешителни лъжи. Самата тя беше изплашена до смърт. Днес следобед на тръгване от тях медицинската сестра само мълчаливо поклати глава, а докторът отказа да слезе за вечеря.
— Вярвам, че Всевишният си знае работата — смотолеви Сюзън, докато миеше съдовете след вечеря… Но счупи три чинии и за първи път в своя честен и безхитростен живот се съмняваше в Неговата воля.
Нан се заскита отчаяно из двора. Баща й седеше на масата в библиотеката, обронил глава върху ръцете си. Сестрата си тръгна и момичето я дочу да казва, че кризата най-вероятно ще настъпи още тази вечер.
— Какво значи криза? — безпомощно се обърна тя към Ди.
— Според мен е онова, от което се излюпват пеперудите — отвърна неуверено Ди, — но най-добре да попитаме Джем.
Джем знаеше и им го обясни подробно, преди да се качи на втория етаж и да се затвори в стаята си. Уолтър също се изгуби някъде… Всъщност лежеше, заровил глава в тревата в Долината на дъгата. А Сюзън отведе Шърли и Рила да си лягат.
Нан остана сама и се отпусна върху стълбите. Къщата зад гърба й тънеше в неестествена, страховита тишина. Пред нея Глен Сейнт Мери се къпеше в лъчите на залеза, но дългият път дотам почти не се виждаше от прахоляк, а полската трева покрай пристанището беше побеляла от сушата. Не беше валяло от седмици и цветята в градината им стояха със сведени глави… Цветята, които майка им толкова обичаше.
Нан потъна в размисъл. Точно сега беше моментът да сключи най-значимата сделка с Господ. Но какво ли да Му обещае, ако Той спаси майка й? Със сигурност би трябвало да е нещо страховито и съдбоносно… Нещо, което да си струва Неговото усилие. И Нан си спомни как веднъж в училище Дики Дрю се обърна към Стенли Рийз с думите: „Хайде да те видя смееш ли да минеш през гробищата след полунощ!“. Тогава Нан потрепери само при произнасянето на това предизвикателство. Че може ли изобщо някой да дръзне да мине през гробището по тъмно! И въобще възможно ли е дори да се помисли за такова нещо?! Никой в „Ингълсайд“ даже и не подозираше какъв ужас предизвикваше в душата на Нан самото споменаване на гробището. Веднъж Ейми Тейлър й каза, че там било пълно с мъртъвци… „Ама те не са мъртви през цялото време“, мрачно продължи Ейми. Оттогава Нан не смееше да припари сама до оградата на гробището дори посред бял ден.