Някъде далеч пред нея върхарите на дърветата върху един от златистите прашни хълмове сякаш досягаха небето. Нан често се чудеше дали ако изкачи този хълм, ще успее да докосне небето. А оттатък живееше Господ… Току-виж я чул по-добре, ако се доближи до него. Но тя не можеше да стигне до хълма. Трябваше да направи каквото е по силите й тук, в „Ингълсайд“.
Най-накрая тя изтупа загорелите си ръчички и вдигна лице към небето.
— Мили Боже — прошепна развълнувано, — ако направиш така, че мама да оздравее, аз ще прекося гробището по тъмно. О, мили Боже, моля те, умолявам те, направи го! И ако изпълниш тази моя молба, повече никога няма да Те безпокоя!
27
В най-призрачните часове на тази нощ животът, а не смъртта престъпи прага на „Ингълсайд“. Децата, най-сетне потънали в сън, трябва да са почувствали дори в своя унес, че Сянката си тръгна също толкова тихо и безмълвно, както бе и дошла. А когато се събудиха, макар навън да ги посрещна мрачен ден с приближаващ дъжд, в очите им искряха слънчеви лъчи. Не беше нужно да им казват добрите новини, достатъчно бе да погледнат Сюзън, която пристъпяше така, сякаш е свалила поне десет години от гърба си. Кризата беше отминала и майка им щеше да живее.
Денят беше събота и децата не трябваше да ходят на училище. Но не ги свърташе на двора, макар да обичаха игрите под дъжда, а вътре се налагаше да стоят тихо като мишки. И въпреки това не си спомняха някога да са били по-щастливи. Баща им, който не беше мигнал от седмица, сега се изопна на леглото в стаята за гости и потъна в дълбок сън… Но не и преди да изпрати подробно съобщение до имението „Грийн Гейбълс“ в Авонлий, където две възрастни дами трепваха уплашено при всяко иззвъняване на телефона.
Сюзън, която през последните дни не беше на себе си, сега извъртя едно вълшебно портокалово суфле за обяд, обеща на всички мармаладово руло за десерт на вечеря и изпече двойна партида курабии с лакта.
Нан, въпреки огромното щастие, се опитваше да осъзнае последиците от своята сделка с Господ. И през ум не й минаваше да се отметне от дадената дума, но се успокояваше с мисълта, че поне може да отложи за малко това изпитание с надеждата да събере достатъчно кураж. Дори мисълта за предстоящото караше „кръвта й да замръзва от ужас“, както обичаше да се изразява Ейми Тейлър.
Сюзън почувства, че с Нан става нещо, когато дори удвоената доза рициново масло не помогна. Момичето го изпи примирено, макар вече да беше забелязала, че откакто направи пазарлъка с Господ, Сюзън все й даваше по-голяма доза рициново масло отпреди. Но какво е едно рициново масло в сравнение с това да прекосиш гробището след залез-слънце?! Нан дори не можеше да си представи как ще се реши на такова нещо. Но така или иначе трябваше да го направи, неизбежно е.
Майка им все още бе слаба и отпаднала и не им позволяваха да стоят дълго при нея. Тя се видя на Нан толкова бледа и крехка. Дали защото още не беше изпълнила своята част от сделката?
— Нужно й е време, за да укрепне — каза Сюзън.
„Че как може да дадеш някому време“, чудеше се Нан. Но тя и без това знаеше защо майка им не оздравява толкова бързо, колкото на всички тях им се искаше. Нан стисна решително устни. Утре отново бе събота и през нощта тя най-сетне ще изпълни даденото обещание.
На следващото утро валеше и продължи така чак до обед. Нан неволно изпита облекчение. Ако вали и през нощта никой, даже Господ, не би я обвинил, че не може да отиде в гробището след залез-слънце. По обед дъждът спря, но откъм пристанището изпълзя мъгла, покри Глен Сейнт Мери и обкръжи „Ингълсайд“ със зловеща тайнственост. Нан все още продължаваше да се надява. Мъглата също й пречи да спази уговорката, мислеше тя. Но малко преди вечеря отнякъде задуха вятър и отвя мъглата, превръщайки отново в познат пейзаж приказната картина около дома им.
— Тая нощ няма да има луна — рече Сюзън.
— О, Сюзън, не може ли да направиш така, че да се появи? — отчаяно проплака Нан. Щом се е решила да прекоси гробището, поне една луна й се полагаше!
— Бог да те благослови, дете, никому не е във властта да прави луни — отвърна Сюзън. — Исках само да кажа, че ще е облачно и ти няма да виждаш луната тази нощ. Пък и какво значение има за теб дали луната грее или не?
Това вече Нан не можеше да обясни и Сюзън много се разтревожи. Нещо яде отвътре това дете… Цяла седмица Нан се държеше някак странно, едва докосваше храната и постоянно ходеше мрачна и унила. Дали се тревожеше за майка си? Не би трябвало — нали докторът каза, че всичко е наред.