Така беше, но Нан единствена знаеше, че здравето на майка й скоро ще спре да се подобрява, ако тя не изпълни своята част от сделката. Малко преди залез-слънце облаците се пръснаха и луната се показа. Това обаче се оказа толкова необикновена луна… Огромна, сякаш цялата окървавена, каквато Нан не я беше виждала никога досега. Тя ужаси момичето. Май вече започваше да мечтае за непрогледен мрак.
Близначките си лягаха в осем и Нан трябваше да изчака Ди да заспи, преди да тръгне. Ди обаче се чувстваше твърде тъжна заради рухналите си илюзии, че да се унесе толкова бързо. Нейният приятел Елси Палмър тази вечер след училище изпрати друго момиче и Ди знаеше, че за нея вече няма живот на тая земя. Едва към девет часа Нан посмя да се измъкне от леглото и да се облече, а пръстите й така трепереха, че не успяваше да си закопчае копчетата. После се прокрадна надолу по стълбата и изхвръкна навън през задната врата, докато Сюзън месеше хляб в кухнята и доволно размишляваше, че всички, за които носеше отговорност, са вече на сигурно място в леглата, с изключение на бедния доктор, когото спешно извикаха до пристанището, защото някакво дете глътнало кабарче.
Нан се спусна към Долината на дъгата. Канеше се да мине напряко през нея и да се изкачи по хълма, където водеха животните на паша. Знаеше добре, че ако някой случайно зърне една от близначките на „Ингълсайд“ да крачи в тъмното по пътя през село, сигурно ще заподозре нещо нередно и ще я върне обратно у дома. Колко студена е есенната нощ в началото на октомври! Но тя не помисли за това и не си сложи горна дреха. А в мрака Долината на дъгата не беше онази вълшебна страна, каквато я познаваха денем. Добре че поне луната възвърна обичайния си вид и вече не бе кървавочервена. Въпреки това в нейната сребърна светлина се извисяваха зловещи сенки. Дали онзи звук в тъмното не са стъпките на зловещ разбойник, прокрадващ се по обраслия с орлова папрат бряг край ручейчето?
Нан изправи глава и вирна брадичка.
— Не ме е страх — високо и смело произнесе тя. — Само коремът малко ме присвива. Но иначе съм истинска героиня.
Тази приятна мисъл й помогна да преполови склона на хълма. После над света се спусна някаква странна сянка… Един облак затули луната. Тогава Нан се сети за Птицата. Ейми Тейлър й беше разказала за огромната черна птица, която се спуска над теб в непрогледна нощ като тази и те отнася. Дали пък именно нейната сянка не е надвиснала сега над момичето? Майка й обаче я успокои, че няма никаква черна птица. „Не вярвам мама да ме лъже, не и мама“, помисли Нан и продължи да върви, без да спира, чак докато стигна билото. По-нататък се виеше пътят, който минаваше през гробището. Нан спря, за да си поеме въздух.
Втори облак закри луната. Светът около нея се превърна във враждебна непозната земя с неясни очертания. Нан пристъпваше едва-едва към билото. Ех, ако можеше сега да е в „Ингълсайд“, но… „Господ ме гледа отгоре!“, прошушна отчаяното седемгодишно създание и превали хребета.
Тя се претърколи от другата страна, ожули си коляното и си скъса роклята. А докато се изправяше отново на крака, някакъв дебел шип проби подметката на домашните чехли, с които тръгна в бързината, и се заби в крака й. Въпреки това тя с куцукане мина краткото разстояние и прекрачи през портата на гробището.
Източният край на старото гробище се губеше в сянката на елхови дървета. От едната страна се намираше методистката църква, а от другата — домът на презвитерианския пастор, който тънеше в мрак в отсъствието на своя стопанин. Луната внезапно изскочи иззад облака и из гробището заподскачаха и заиграха зловещи сенки. Сенки, готови да те сграбчат, щом тръгнеш сред тях. Вятърът повдигна стар вестник, захвърлен от някого край пътя, и той се видя на Нан като танцуваща във въздуха стара вещица, макар разумът да й подсказваше какво всъщност е това. „Ш-ш-ш-ш! Ш-ш-ш-ш!“, свиреше нощният вятър сред елховите иглички. Внезапно една върбова клонка от дървото край портата я бръсна през лицето, сякаш я докосна ръка на самодива. За миг сърцето на момичето спря да бие… Но малко след това тя решително хвана металната халка върху портата на гробището.
(Представи си, ако една дълга ръка се проточи от най-близкия гроб и те завлече под земята!)
Нан се завъртя на пети. Вече знаеше, че никакво обещание не може да я накара да пресече гробището по тъмно. Внезапно съвсем близо до нея се разнесе страховито стенание. Оказа се кравата на мисис Бен Бейкър, която пасеше край пътя, скрита зад няколко израсли нагъсто смърча. Но Нан така и не дочака да види откъде идва звукът. В пристъп на неудържим страх тя се спусна надолу по хълма, прекоси селото на един дъх и хукна по пътя към „Ингълсайд“. Точно пред вратата се пльосна по очи в локвата, което Рила наричаше „калния кладенец“. Но независимо от всичко отново беше у дома, а през прозорците му струеше мека светлина. Миг по-късно тя влетя в кухнята при Сюзън, кална от глава до пети, с мокри крака и кървящи колене.