— Няма — обеща Нан и изтича щастлива навън.
29
Тази година октомври стана най-щастливият месец за всички в „Ингълсайд“, изобилстващ от дни, в които просто няма как да не си подсвиркваш с уста, да пееш и да тичаш на воля. Майката в семейството отново бе на крака; тя отказа да бъде третирана като слаба и немощна след тежката болест и правеше планове за промени в градината, но което е по-важно — отново се смееше. Според Джем тя притежаваше най-красивия и жизнерадостен смях на света. Сега отново имаше кой да отговаря на многобройните детски въпроси. „Мамо, какво причинява причината?“… „Мамо, не е ли по-добре да те убие гърмяща змия, отколкото тигър, защото тигърът те разкъсва и после те изяжда?“… „Мамо, ами какво правят малките птиченца, когато дъждът вали като из ведро?“… „Мамо, ние наистина ли сме едно твърде романтично семейство?“…
Последният въпрос дойде от Джем, който беше чул в училище мисис Алек Дейвис да твърди това. Джем никак не харесваше мисис Алек Дейвис, защото всеки път, когато го срещнеше заедно с майка му и баща му, тя неизменно го мушкаше с дългия си костелив показалец и питаше: „А Джеми добро момче ли е в училище?“. Джеми, моля ви се! Е, може пък наистина да са малко романтични…
Случваше се понякога нощем ято диви гъски да пресекат червения кръг на луната и тогава Джем закопняваше да полети с тях към далечни и непознати брегове, откъдето да се върне с кораб, пълен с уловени от него маймуни, леопарди, папагали и други екзотични животни… Или пък да изследва Карибско море. Самото му име неудържимо привличаше Джем. Той по цял ден мечтаеше за схватка с ранен носорог или пък да попадне в смъртоносните прегръдки на питон. А само при произнасянето на думата „дракон“ по тялото му плъзваха мравки. Неговата любима рисунка, окачена върху стената при долната част на леглото, изобразяваше рицар с броня и шлем, възседнал красив едър бял кон, който се беше изправил на задните си крака, докато ездачът пронизва с копието си дракон с игриво завита опашка, надиплена на пръстени зад него и с два върха накрая. На заден план имаше прекрасна дама в розова дреха, която стоеше кротко коленичила с долепени в молитва длани. Нямаше съмнение, че тази дама ужасно прилича на Мейбъл Рийз, заради която деветгодишните рицари вече бяха кръстосали пики в училището на Глен Сейнт Мери. Приликата не убягна даже на Сюзън и тя все подкачаше Джем за това, а той всеки път се изчервяваше чак до корена на косите. Драконът обаче малко го разочарова — изглеждаше толкова малък и незначителен в сравнение с огромния кон. Затова и убийството му не приличаше на някакъв грандиозен подвиг. Виж, драконите, от които Джем спасяваше Мейбъл в тайните си мечти, бяха направо ужасяващи. А миналия понеделник на него наистина му се наложи да я спасява от гъсока на старата Сара Палмър. Не щеш ли… М-м-м! Това „не щеш ли“ е много приятно при произнасяне… Та, не щеш ли, тя е забелязала царствения жест, с който той стисна онова съскащо създание за змийската шия и го метна през плета! Но въпреки всичко в битката с гъсока нямаше такова благородство и романтизъм като при схватката с дракон например.
Октомври беше месецът на ветровете: онези малки ветрове, които шумоляха из долината, и други — големи, дето огъваха върховете на кленовете, виеха покрай брега, но накрая се удряха в скалите… Огъваха се и отскачаха обратно. Нощите с голямата сънлива червена луна бяха достатъчно студени, че да оцениш уюта на топлото си легло. Клоните на боровинковите храсти се оголиха и станаха алени; умиращите папрати се обагриха в наситено керемиденочервено; есента опърли смрадликата зад плевнята; зелените пасища, пръснати тук-там, останаха като кръпки върху ожънатите поля и ниви над Глен Сейнт Мери; а на поляната до тях, точно в края при смърчовете, се разтвориха златни и червеникавокафяви хризантеми. Катеричките скачаха весело из клоните, а щурците свиреха по хълмовете наоколо. Ябълките трябваше да се съберат, морковите да се извадят… Понякога, когато приливите позволяваха това, момчетата отиваха да събират миди и мекотели по брега заедно с капитан Малачи… Приливите, които идваха да милват и ласкаят земята, но после отново се връщаха в морските недра… Пушекът с миризма на изгорели листа, който се носеше навсякъде над Глен Сейнт Мери… Хълбоците на огромните жълти тикви в плевнята и Сюзън, която прави първия пай с боровинки.