От сутрин до здрач „Ингълсайд“ кънтеше от смехове. Дори когато по-големите тръгнаха на училище, Шърли и Рила вече бяха достатъчно пораснали, за да огласят къщата и двора със звънливия си кикот. Анн прекарваше в градината всеки по-топъл ден, а цветовете на есента я опиваха като силно вино. Морното слънце огряваше кърмъзените кленови листа, напомняйки с изискана тъга за отлитащата красота. В един опушен златистосив есенен следобед двамата с Джем засадиха луковиците на лалетата, които щяха да възкръснат през юни в розово и яркочервено, лилаво и златисто.
Но щастието никога не е пълно. Обитателите на „Ингълсайд“ се тревожеха за червеношийката Робин. Някой им каза, че когато другите червеношийки отлетят от тези места, той ще иска да ги последва.
— Дръжте го затворен, докато прелетните птици не отлетят и не падне сняг — посъветва ги капитан Малачи. — Дотогава ще е забравил събратята си и ще се чувства добре чак до пролетта.
Ето защо сега Робин беше затворник, което го правеше някак особено неспокоен. Той летеше безцелно напред-назад из къщата или пък кацаше край някой прозорец и гледаше с копнеж своите другари, които се готвеха да откликнат на някакъв известен само на тях таен зов. Птичката загуби апетит и дори червеите и най-отбраните зрънца, които й предлагаше Сюзън, не можеха да я изкушат. Напусто децата описваха с най-ярки краски какви опасности го чакат навън — студ, глад, неприятели, бури, непрогледни нощи, котки… Но Робин усещаше или пък чуваше онзи далечен зов и цялото му същество искаше да го последва.
Сюзън се предаде последна. Тя мрачно ходи из къщи няколко дни поред и накрая…
— Пуснете го да си иде — рече. — Против природните закони е да го държим затворен.
Пуснаха го в последния октомврийски ден, месец откакто го затвориха в къщата. Децата го разцелуваха на прощаване със сълзи на очи. Той весело подхвръкна и се изгуби от погледите им, а на следващата сутрин дойде отново на перваза на Сюзън, за да си напълни гушката с трохи преди голямото пътуване.
— Той може да се върне отново при нас през пролетта, миличка — каза Анн на подсмърчащата Рила. Но това никак не успокои разплаканото момиченце.
— Ама дотогава има много време — изхълца отчаяно то.
Анн се усмихна и въздъхна. Годишните времена, които се виждаха безкрайни за Рила, за нея минаваха твърде бързо напоследък. Изтърколи се още едно лято, изпроводено по последния си път през златен шпалир от тополите. Скоро, много скоро децата в „Ингълсайд“ вече няма да са деца. Но въпреки всичко винаги ще си останат нейни… Нейни, за да ги посреща, когато се прибират късно у дома… Нейни, за да изпълват живота й с нежност и наслада… Нейни, за да ги обича, да им дава кураж, утешава и мъмри… Това последното само по малко. Наистина понякога ставаха нетърпими. Но все пак не заслужаваха мисис Алек Дейвис да ги нарече "глутницата от „Ингълсайд“, когато чу, че Бърти Шекспир Дрю е бил малко поопърлен, докато е изпълнявал ролята на червенокож, изгорен на клада в Долината на дъгата!
Този ноември се оказа особено мрачен и неприветлив, с източен вятър и мъгли. Имаше дни, когато единственото нещо, което се виждаше през прозорците, бе студената влажна пелена, спускаща се над сивото море отвъд дигата. Зъзнещите трепетлики орониха и последните си листа. Градината беше мъртва, изгубила цветовете и очарованието си. Единствено лехата с аспарагус приличаше на златна джунгла сред общата сивота. Уолтър беше принуден да изостави своето леговище в клоните на клена, където обикновено готвеше уроците си, и да учи в къщата. Валеше… и валеше… и продължаваше да вали.
— Дали светът някога отново ще изсъхне — простена отчаяно Ди.
Но после цяла седмица мина под магията на циганското лято, а в ясните и студени вечери мама промушваше запалена клечка кибрит през решетката на камината, борината лумваше и Сюзън печеше в жаравата картофи за вечеря.
В такива вечери огромното огнище се превръщаше в огненото сърце на дома. Най-хубавата част от деня наставаше, когато всички се съберяха около него след вечеря, Анн шиеше и обмисляше зимния гардероб на семейството. „На Нан трябва да се направи червена рокля, щом й е толкова мерак…“ Тя понякога се сещаше за Хана, която всяка зима тъчеше палтенце за малкия Самюел. Майките не се променят, независимо в кой век живеят… Това голямо братство на любовта и закрилата, на необходимостта да обгрижваш някого.
Сюзън препитваше децата за уроците им, а после те си намираха някакво занимание. Уолтър беше обсебен от поредицата писма, които пишеше от името на една катерица, заселила се в Долината на дъгата, до друга катерица, настанила се да живее зад плевнята. Сюзън уж се присмиваше на написаното в тях, когато той й ги четеше, но тайно ги преписваше и ги пращаше на Ребека Дю.