— Нима така те тиранизират?! — надменно попита Джени, когато Ди й призна, че не я пускат да отиде у тях. — Аз не бих позволила на никого да се държи така с мен. Имам висок дух и знаеш ли защо — защото спя навън всеки път, когато ми се прииска. Предполагам, ти дори не смееш да мечтаеш за такова нещо.
Ди погледна с копнеж това загадъчно момиче, което „често спи навън по цяла нощ“. Колко прекрасно!
— Нали не ми се сърдиш, че няма да дойда, а? Сама виждаш — не е по моя вина.
— Разбира се, че няма да ти се разсърдя. Никои момичета не биха понесли това безропотно, но виждам, че ти не си способна да се противопоставиш. А можехме да си прекараме чудесно. Мислех да излезем за риба на лунна светлина при езерцето в задния двор. Ние често го правим. Ей такава голяма пъстърва хванах. Имаме най-милите прасенца, едно също толкова очарователно конче и цяло котило малки кученца. Е, може пък да поканя Сейди Тейлър. Нейните родители са я оставили сама да се разпорежда с живота си.
— Татко и мама са много добри към мен — опита се да защити родителите си Ди. — А баща ми е най-добрият лекар на остров Принц Едуард. Всички казват така.
— Придаваш си важност само защото и двамата ти родители са живи — пренебрежително рече Джени. — Питам се на какво отгоре, след като моят баща има криле и носи златна корона. Но аз не си виря носа заради това, нали така? Е, Ди, нямам никакво желание да се карам с теб, но мразя някой да се фука с близките си. Това не е в добрия тон. Пък и аз реших вече да се държа като истинска дама. И когато тая Пърсис Форд, за която постоянно приказваш, дойде в „Четирите вятъра“ следващото лято, нямам никакво намерение да си общувам с нея. Има нещо не съвсем наред с майка й, както казва леля Лина. Била се омъжила за мъртвец, който после оживял.
— О, това не е вярно, Джени, нека ти кажа как е било — мама всичко ми разказа… Леля Лесли…
— Не желая да слушам за нея. Каквото и да се е случило, по-добре да не говорим за него, Ди. Ето че и звънецът бие.
— Наистина ли ще поканиш Сейди? — задави се Ди, а очите й се ококориха от болка.
— Е, не веднага. Ще поизчакам и ще видя. Може пък да ти дам още един шанс. Но ако го направя, това ще е за последен път.
Няколко дни по-късно Джени се приближи до Ди през междучасието.
— Чух Джем да разправя, че вашите са заминали вчера и ще се върнат чак утре вечер.
— Така е, заминаха за Авонлий да видят леля Марила.
— Значи това е шансът ти.
— Моят шанс ли?
— Да ми дойдеш на гости и да останеш цяла нощ.
— О, Джени… Ама аз не мога…
— Разбира се, че можеш, не ставай бебе! Те никога няма да разберат.
— Но Сюзън няма да ми разреши…
— Никой не те кара да я питаш. Просто ела направо с мен у нас след училище. Нан ще й каже къде си, за да не се притеснява. Освен това няма да те издаде пред вашите, защото ще се страхува да не обвинят нея.
Ди стоеше разкъсвана от нерешителност. Тя знаеше много добре, че не бива да ходи у Джени, но не можеше да устои на това изкушение. В добавка Джени насочи артилерията на изключителните си очи срещу нея.
— Това е твоят последен шанс — драматично произнесе тя. — Не бих могла да си общувам с някого, който се мисли за твърде високопоставен, че да ми дойде на гости. Ако и сега не приемеш поканата ми, сбогом завинаги.
Това сложи край на колебанията на Ди. Все още в плен на чара на Джени, тя не можеше да понесе мисълта за вечна раздяла. Този следобед Нан се прибра сама и каза на Сюзън, че Ди ще остане да спи през нощта у Джени Пени.
Ако Сюзън беше в обичайната си форма, тя тутакси щеше да отиде у семейство Пени и да отведе Ди. Но същата сутрин си навехна крака и докато успяваше криво-ляво с куцукане да се придвижва из къщата, за да приготви яденето на децата, беше немислимо да измине една миля, за да се добере до „Бейз Лейн“. Семейство Пени нямаха телефон, а Джем и Уолтър чисто и просто отказаха да отидат до там. Бяха канени на печени миди във фара, пък и нямаше опасност някой от семейство Пени да изяде Ди. Накрая Сюзън беше принудена да се примири с неизбежното.
Ди и Джени се прибираха през полето, което правеше пътя близо четвърт миля. Независимо от угризенията на съвестта Ди се чувстваше неизказано щастлива. Наоколо им имаше толкова много красота — малки плажове, гъсто обрасли с папрат, където живееха елфи; тъмнозелени лесове, шумолящи от вятъра долчинки, където лютичетата стигат до коленете; криволичещи пътеки под сянката на млади кленове; поточе, което приличаше на дълъг шлейф с цветовете на дъгата и огряно от слънцето пасбище, обрасло с малини. Ди, която едва сега проглеждаше за красотата на този свят, беше като омагьосана и й се щеше Джени поне за миг да млъкне. В училище нейното бърборене дори й харесваше, но точно сега не бе сигурна дали й се слуша как Джени веднъж се натровила… „енцедентно“, разбира се, защото взела не това лекарство, което трябва. Джени рисуваше агонията си с най-ярки краски, но така и не се разбра защо не е умряла след целия този ужас. Тя била „изгубила съзнание“, но лекарят някак успял да я върне от оня свят.