— Оттогава вече не съм същата. Ди Блайт, в какво си се зазяпала така?! Не мога да повярвам, че изобщо не ме слушаш!
— Напротив, чух всичко — виновно отвърна Ди. — Според мен твоят живот е наистина прекрасен, Джени. Но погледни тази гледка наоколо…
— Гледка ли? Какво е това гледка?
— Ами… Нещо, което гледаш. Като това например… — и тя показа с широк жест поляната, края на гъстата гора край нея, надвисналите облаци над далечния хълм и сапфиреното петно на морето между тях.
Джени изсумтя презрително.
— Това са само няколко стари дървета и крави пред тях. Стотици пъти съм ги виждала. Понякога се държиш много странно, Ди Блайт. Не искам да те обидя, но имам чувството, че от време на време просто те няма. Както и да е, предполагам, че това не може да се промени. Казват, майка ти била същата. А, ето я и нашата къща.
Ди вдигна очи към дома на семейство Пени и за първи път в живота си изпита какво е да видиш илюзиите си разбити на пух и прах. Мигар това е „голямата господарска къща“, за която Джени постоянно разправяше? Вярно, беше доста голяма и наистина имаше пет еркерни прозореца, но фасадата направо плачеше за нова боя, а по-голямата част от „дърворезбованата дантела“ просто липсваше. Верандата беше провиснала заплашително, а някога несъмнено красивият ветрилообразен прозорец над входната врата сега зееше счупен. Увиснали капаци по прозорците и заменени с кафяв картон счупени стъкла допълваха картината, а „красивата брезова горичка“ отзад се оказаха няколко немощно полегнали стари сухи дървета. Плевнята заплашваше всеки миг да рухне, а задният двор беше задръстен с ръждясали стари машинарии. Затова пък градината приличаше на джунгла с избуялите на воля бурени. Никога през живота си Ди не беше виждала толкова запуснато и порутено място и сега за първи път й хрумна въпросът дали всички невероятни истории, които Джени разправя, са истински. Наистина ли е възможно толкова често да е била на косъм от смъртта, както разправяше?
Вътре не ги посрещна по-различна картина. Салонът, където я въведе Джени, тънеше в прах и мръсотия. Отдавна не личеше какъв е цветът на тавана, а повърхността му беше насечена от множество пукнатини. Прословутата червена мраморна полица се оказа просто боядисана — дори Ди успя да го разбере от пръв поглед — и на всичкото отгоре беше украсена с потресаващо грозен японски шал, върху който стояха наредени няколко съдини с неизвестно предназначение. Провесените дантелени пердета имаха ужасен цвят и множество дупки. Щорите от синя хартия с нарисувани кошници с рози бяха нацепени, а на места по тях направо зееха дупки. В ъгъла на „препълнения с препарирани сови салон“ пък имаше само една малка стъклена витрина с три доста чорлави птици в нея, едната от които без очи. На Ди, свикнала с красотата и достойнството на „Ингълсайд“, тази стая се стори като видение от някакъв кошмар. Колкото и да е странно обаче, Джени сякаш не осъзнаваше огромната разлика между своя разказ и действителността. По едно време Ди даже се зачуди дали просто не е сънувала онова, което Джени уж й разказа за тяхната къща.
Добре поне че къщичката за игри излезе почти такава, каквато я описваше приятелката й. Мистър Пени я беше построил в единия ъгъл на градината, близо до смърчовете, и тя приличаше на истински дом, само че в умален размер. Малките прасенца и жребчето също се оказаха „много сладки“. А котилото от кутрета мелези компенсираше липсата на благородна порода с мека козина и дружелюбно поведение. Едното тутакси спечели сърцето на Ди — имаше дълги кафяви уши, бяло петно на челото, съвсем мъничко розово езиче и бели лапички. Тя ужасно се разочарова, като научи, че всички са вече обещани.
— Макар че не съм сигурна дали щяхме да ти дадем куче, дори да имаше останало свободно — продължи Джени. — Чичо е много придирчив за семействата, където пращаме кученцата, а отнякъде е чул, че вие в „Ингълсайд“ изобщо не можете да задържите куче. Сигурно в семейството ви нещо не е наред. Чичо казва, че кучетата знаят неща, недостъпни за хората.