— Това не са кюлоти… Пък и крачолът на долните ми гащи изобщо не се вижда — отвърна Джени, изпълнена с негодувание.
— За Пени са кюлоти, за семейство Блайт — долни гащи. Това е разликата между вас и винаги ще я има. И не смей да ми противоречиш!
Цялото семейство Пени се събра около масата в голямата кухня. Ди не познаваше никой от тях, с изключение на леля Лина, но щом се огледа по-внимателно, разбра защо нейните родители не позволяваха да идва в тази къща. Покривката беше цялата проядена и покрита със стари мазни петна. Чиниите сякаш бяха събирани из сандъците със стари вещи на различни къщи. А над всичко това летяха рояци мухи. Що се отнася до членовете на семейство Пени… Ди никога не бе сядала на масата в такава компания и сега й се искаше да е далеч оттук, на безопасно място в „Ингълсайд“. Но така или иначе се налагаше да изтърпи и това изпитание.
Чичо Бен, както му викаше Джени, се настани начело на масата; имаше огненочервена брада и плешива глава с тънък обръч посивяла коса. Нежененият му брат Паркър, мършав и небръснат, се настани удобно на ъгъла, за да може по-лесно да плюе в сандъка с дърва, което той правеше на равни интервали. Момчетата — Кърт на дванайсет и Джордж Ендрю на тринайсет — имаха бледосини изпъкнали като на риба очи, които гледаха дръзко, и охлузена мръсна кожа, която се виждаше през дупките по ризите им. Едната ръка на Кърт с рана от счупена бутилка беше омотана с кървав парцал. Анабел Пени, на единайсет, и Гърт Пени, на десет, се оказаха доста хубави момичета с кръгли кафяви очи. Пеги, на две години, притежаваше прекрасни къдрици и розови бузи, а и бебето с пакостливите черни очи в скута на леля Лина щеше да е божествено, ако беше чисто.
— Кърт, защо не си почисти ноктите, като знаеш, че идват гости — попита Джени. — Анабел, не говори с пълна уста. Аз съм единствената, която се опитва да научи на обноски това семейство — обърна се тя към Ди.
— Млъквай — рече чичо Бен с гръмлив глас.
— Няма да млъкна… Не можеш да ме накараш да замълча — извика Джени.
— Не се дръж така нахално с чичо си — спокойно се обади леля Лина. — Хайде, момичета, покажете, че можете да се държите като истински дами. Кърт, подай картофите на мис Блайт.
— Олеле, майчице, чак пък мис Блайт! — изкикоти се Кърт.
Но сърцето на Дайана се разтуптя радостно за първи път, откак престъпи прага на този дом — никой преди това не я беше наричал мис Блайт.
За нейна огромна изненада храната се оказа добра и в изобилие. Ди и без това беше гладна и се канеше да й се наслади, готова да преглътне дори нащърбената чаша пред себе си, стига да е сигурна, че е чиста… Но сътрапезниците й вдигаха ужасна олелия. През цялото време някой с някого се биеше — Джордж Ендрю и Кърт, Кърт и Анабел, Герт и Джен… Даже чичо Бен и леля Лина. Двамата не на шега се хванаха за косите, отправяйки си грозни обвинения. Леля Лина изреди всички изискани мъже, за които е могла да се омъжи, а чичо Бен отвърна, че на него също му се иска тя да беше взела някой друг, само не и него. „Колко ужасно ще е, ако мама и татко се караха така — помисли си Ди. — О, кога най-сетне ще се прибера у дома!“
— Не си смучи пръста, Пеги!
Каза го, дори без да се замисли. Толкова трудно бяха отучили Рила да си смуче пръста!
Внезапно Кърт стана яркочервен от ярост.
— Остави го на мира — изкрещя той. — Нека си смуче пръста, щом това му харесва. Нас не ни тормозят до смърт като децата на „Ингълсайд“. Ти за коя се мислиш ма?
— Кърт, Кърт! Мис Блайт ще те помисли за невъзпитан — меко го укори леля Лина. Тя отново беше спокойна и усмихната и тъкмо слагаше две лъжички захар в чая на чичо Бен. — Не му обръщай внимание, мила. Искаш ли още едно парче пай?
Ди не искаше допълнително парче пай. Копнееше да се прибере час по-скоро у дома, но не знаеше под какъв предлог да си тръгне.
— Е — отново прогърмя гласът на чичо Бен, след като шумно изсърба последните глътки чай от чинийката. — С това денят приключи. Стани рано, работи от зори до мрак, яж три пъти дневно и лягай да спиш. Ама че живот!
— Татенцето обича да се шегува — усмихна се леля Лина.
— Та като стана дума за шеги… Днес в магазина на Флаг срещнах пастора от методистката църква и той взе да ме убеждава, че имало Бог. Вие ли ще държите проповед в неделя, питам го. Щом е така, докажете тогава, че Бог съществува. Аз не съм по празните приказки като вас, отвръща ми той. И всички се разсмяха като някакви идиоти… Мислят го за много умен.