— Тя умря… Тя умря! — запелтечи Герт и ревна с пълно гърло.
— Няма да ти се размине само с един бой, ако си я убил, Джордж Ендрю! — каза Анабел.
— Може пък само да се преструва — рече Кърт. — Я сложи отгоре й един червей. Ето в тая кутия имам няколко. Ако се прави на умряла, това ще я накара бързо-бързо да се съвземе.
Ди чу всичко, но беше твърде изплашена, за да посмее да отвори очи. (Ако продължаваше да се преструва на умряла, може би най-сетне ще я оставят на мира и ще се махнат от стаята. Но ако хвърлеха червей отгоре й…)
— Намушкай я с игла. Ако потече кръв, значи не е умряла — предложи Герт.
(Виж, игла по̀ можеше да изтърпи, но не и червей!)
— Тя не е мъртва… Не е възможно да е умряла — хленчеше Джени. — Вие просто я изплашихте до припадък. Но ако дойде в съзнание, ще се разпищи из цялата къща, чичо Бен ще разбере и на всички ще ни свети маслото. Боже, как ми се иска никога да не я бях канила на гости тая проскубана котка!
— Дали не можем да я отнесем до тях преди да се е съвзела? — попита Джордж Ендрю.
(О, само ако можеха да го направят!)
— Защо не… Не и толкова далече — отвърна Джени.
— До тях е само четвърт миля, ако вървим напряко. Всеки от нас четиримата ще я хване я за ръка, и за крак — ти, Кърт, аз и Анабел.
Само на децата у семейство Пени можеше да хрумне подобна идея, при това те бяха готови и да я изпълнят, щом се налага. Нали и без това вършеха всичко, което се роди в главите им. Пък и рискът да бъдат жестоко наказани трябваше да се избегне на всяка цена. Баща им не обръщаше внимание на техните пакости само до един определен момент, но прекрачеха ли границата…
— Пък ако се съвземе, докато я носим, ще я захвърлим и ще избягаме — продължи Джордж Ендрю.
Заговорниците не подозираха, че няма риск Ди да „дойде в съзнание“. Тя цялата потрепери от облекчение, когато усети четиримата да я повдигат от пода. Слязоха предпазливо по стълбата на долния етаж и успяха да се измъкнат без шум навън. После все така крадешком продължиха през двора, през детелиновите поляни, покрай гората и надолу по хълма… На два пъти трябваше да я пуснат на земята, за да си починат. Сега вече бяха убедени, че е мъртва и копнееха час по-скоро да се отърват от тялото и незабелязано да се приберат у дома. Ако досега Джени Пени никога не беше призовавала небето на помощ, то в този момент се молеше от душа и сърце в селото да не е останал никой буден. Успееха ли да довлекат някак Ди Блайт до „Ингълсайд“, после щяха в един глас да се кълнат, че на тяхната гостенка толкова домъчняло за дома точно преди лягане, та настояла да се прибере и да нощува в собствения си дом. А какво й се е случило след това не е тяхна грижа.
Ди се осмели да погледне крадешком с едно око, докато четиримата около нея крояха пъклените си планове. Потъналата в сън природа й се видя чужда и непозната. Елховите дървета изглеждаха мрачни и враждебни, а звездите й се надсмиваха. (Никак не ми харесва това огромно небе. Но успея ли да издържа още мъничко, скоро ще съм пак у дома. Ако разберат обаче, че не съм умряла, ще ме зарежат насред пътя, а аз няма да имам кураж да се прибера сама в тъмното.)
Щом четиримата Пени пуснаха Ди на верандата в „Ингълсайд“, веднага хукнаха като луди обратно в мрака. Ди не посмя „да се съживи“ дълго след това, но реши поне да отвори очи. Да, вече си е у дома. Стори й се твърде хубаво, за да е истина. Държа се като едно много, много лошо момиче, но никога повече няма да престъпва волята на родителите си. Най-после се осмели да седне, а Фъстъка се примъкна до нея и с мъркане се отри о краката й. Тя го притисна силно до гърдите си. Колко мил, топъл и дружелюбен беше той! Не знаеше обаче как да влезе в къщата… Сюзън сигурно е залостила всички врати и прозорци, както правеше винаги, когато баща й отсъстваше, а не смееше да я буди по никое време. Но това сега й се видя бял кахър. Юнската нощ беше доста хладна, но тя ще се свие в хамака, ще гушне Фъстъчето, а мисълта, че зад заключените врати и прозорци са Сюзън, момчетата и Нан… че това е нейният дом, ще я приспи бързо.
Колко необикновен ставаше светът нощем! Мигар всички останали отдавна спяха? В мрака белите цветове на големия розов храст край верандата приличаха на малки човешки лица. Ароматът на джоджена я галеше като приятелска ръка. В овощната градина проблясваха светулки. Е, сега поне можеше да се хвали, че е „спала навън цяла нощ“.
Но не след дълго се оказа, че и с това не може да се похвали. Две тъмни фигури минаха през портата на двора и продължиха по алеята. Гилбърт заобиколи къщата, за да се опита да отвори отвън прозореца на кухнята, а Анн изкачи стълбите на верандата и спря изумена, съзирайки дребосъчето, седнало на най-горното стъпало и отчаяно прегърнало котарака.