— Мамичко… О, маменце!
И тя се озова защитена в майчината прегръдка.
— Ди, скъпа моя! Какво означава това?!
— О, мамичко, аз се държах много, много лошо… Но… Толкова съжалявам. Ти беше наистина права… Но не трябваше ли да се върнете чак утре следобед?
— Позвъниха на баща ти от Лоубридж. Утре трябва да оперират мисис Паркър и д-р Паркър го помоли да присъства. Затова хванахме вечерния влак и се прибрахме пеша от гарата. А сега ми кажи какво става тук.
Докато Гилбърт успее да влезе в къщата и отвори предната врата, цялата история около злополучното гостуване на Ди беше изплакана, изхлипана, изхълцана и изридана. Докторът можеше да се закълне, че е влязъл съвсем безшумно, но Сюзън долавяше и писък на прилеп, когато става дума за безопасността на „Ингълсайд“. Тя слезе с накуцване по стълбата, наметнала халат върху нощницата си. Последваха възклицания и обяснения, но Анн ги прекъсна навреме.
— Никой не те вини, Сюзън, скъпа. Постъпката на Ди е безспорно осъдителна, но тя вече го е осъзнала и по мое мнение е изтърпяла наказанието си. Съжалявам, че те обезпокоихме… Трябва веднага да се върнеш обратно в леглото, а докторът ще се погрижи за глезена ти.
— Не бях още заспала, скъпа госпожо доктор. Мислите ли, че мога да заспя, като знам къде е това дете?! С навехнат или здрав глезен, пак ще ви направя по чаша чай.
— Мамичко — обади се Ди от бялата си възглавница, — татко бил ли е някога жесток към теб?
— Жесток ли? Към мен?! Но защо, Ди…
— У семейство Пени разправят, че той… Че те бие…
— Скъпа, ти вече и сама знаеш какви са семейство Пени. Прецени струва ли си да тревожиш малката си главица с онова, което си чула там. Около всеки дом се носят злобни слухове и клюки, неизбежно е. Измислят ги хора като семейство Пени. Ето защо, каквото и да чуеш, не си го слягай на сърце.
— Ще ми се караш ли утре сутринта, мамичко?
— Няма. Мисля, че ти стига този горчив житейски урок. А сега заспивай, съкровище.
„Мама е толкова добра“, беше последната свързана мисъл на Ди преди да заспи. Но когато Сюзън отново изопна умореното си тяло в леглото с умело и безболезнено превързан от доктора глезен, тя си рече наум: „Ако срещна пак тази префърцунена мис Джени Пени, така ще я подредя, че да ме помни цял живот“.
Но Сюзън така и не успя да изпълни заканата си, защото Джени Пени повече не се вясна в Глен Сейнт Мери, а започна да посещава училището на Моубри Нароуз заедно с останалите Пени. Но дори оттам до Глен стигнаха небивалиците, които разправяше наляво и надясно: как Ди Блайт, която живее в „голяма къща“ в Глен Сейнт Мери, редовно оставала да преспи у тях, но една вечер припаднала и била отнесена посред нощ до дома си на гръб от нея, Джени Пени, при това без ничия помощ. Обитателите на „Ингълсайд“ коленичили пред нея, целували й ръцете и й благодарили със сълзи на очи. А докторът лично изкарал украсения с ресни кабриолет с два сиви коня на бели петна и я върнал у дома. „Ако мога да направя нещо за вас, каквото и да е то, мис Пени, само го назовете и ще бъде изпълнено като отплата за онова, което сторихте за любимото ми дете. Дори кръвта от сърцето си да дам, пак няма да е достатъчно, за да ви благодаря. Във ваша чест ще замина за Екваториална Африка, за да прославям там делото ви“, заклел се накрая докторът.
32
— Знам нещо, дето ти не го знаеш… Нещо, дето го не знаеш… Нещо, дето го не знаеш — припяваше Дави Джонсън, люлеейки се на самия край на пристана.
Дойде ред и на Нан да излезе на сцената. Сега тя щеше да прибави своята малка история в хрониките на „Ингълсайд“, макар тази случка да я караше да се изчервява до корена на косите и когато порасна. Беше се показала толкова глупава.
Нан изтръпваше всеки път, щом Дави се олюляваше над водата, застанала на ръба на кея… Но въпреки това, против волята си, усещаше неустоимата магия на риска. Можеше да се закълне, че Дави ей сегичка ще падне! Но Дави всеки път успяваше да се закрепи — явно късметът беше на нейна страна.
Всичко, което Дави правеше или пък казваше, че прави — това често бяха две съвсем различни неща, а отраслата и възпитана в „Ингълсайд“ Нан знаеше, че е редно да се казва само истината. Дави, която беше на единайсет години и през цялото време беше живяла в Шарлоттаун, знаеше много повече от Нан, която съвсем наскоро навърши осем. По думите на Дави Шарлоттаун е единственото място, където хората знаят всичко. А какво можеше да научи човек в село с размера на носна кърпичка, каквото е Глен Сейнт Мери?