Зелените очи на Дави светнаха от задоволство. Точно заради това чадърче вече доста време завиждаше на Нан.
— За същото червено чадърче ли става дума, което майка ти донесе от града миналата седмица? — започна предпазливо тя.
Нан кимна с глава. Дишането й стана плитко и пресекливо. Възможно ли е… О, нима е възможно най-накрая Дави да сподели тайната с нея?
— Ами майка ти дали ще разреши? — продължаваше да упорства Дави.
Нан отново кимна, този път малко по-неуверено. Не можеше да е съвсем сигурна какво ще каже майка й за всичко това. Дави усети нейното колебание.
— Ще трябва да донесеш първо чадърчето — твърдо каза тя. — Докато не го видя, няма да научиш нищичко.
— Утре ще го донеса — обеща колебливо Нан. Трябва да научи на всяка цена какво знае за нея Дави.
— Добре, тогава ще си помисля — неопределено каза Дави. — Ти обаче не се надявай много. Не е сигурно дали ще ти кажа нещо. Още си много малка, както неведнъж съм ти повтаряла.
— Сега съм по-голяма, отколкото бях вчера — жално рече Нан. — Хайде де, Дави, не бъди лоша.
— Предполагам, че имам право да знам нещо, което другите не знаят — изрече със съкрушителен тон Дави. — А ти после ще го разправиш на Анн… На майка си де…
— Знам името на майка си — отвърна Нан с достойнство. Тайни или не, но всичко си има предел. — Вече обещах, че няма да кажа на никого в „Ингълсайд“.
— Закълни се!
— Честна дума.
— Не, закълни се!
Само дето Нан не знаеше с какво още да спечели доверието на Дави. По лицето й се виждаше обаче, че е наистина откровена.
— Плесни с ръце, погледни небето, ако ме издадеш, да ти се пукне сърцето — каза Дави на един дъх.
Нан повтори клетвата.
— Донеси утре чадърчето, пък ще видим — нареди Дави. — С какво се е занимавала майка ти преди да се омъжи, Нан?
— Била е учителка… При това много добра — отвърна Нан.
— Хубаво… Често се питах какво е правила, защото според мама баща ти не е трябвало да я взима за жена. Никой нищо не знаел за семейството й. Пък баща ти е можел да избира между по-хубави момичета от нея, както казва майка. Е, аз трябва да вървя.
Нан остана на кея дълго след като Дави си замина. Харесваше й да седи там и да гледа рибарските лодки, които сновяха из пристанището; понякога някой кораб се откъсваше от пристана и поемаше към далечни вълшебни страни… Далече, далече; Нан повтаряше тези думи с особена наслада. От тях лъхаше истинска магия. Също като Джем и тя мечтаеше някой ден да отплава на борда на презокеански кораб — да прекоси синьото пристанище, да мине покрай сенчестите дюни и фара, чиято светлина нощем указваше пътя към „Четирите вятъра“, и да се впусне на воля през влажната синева над залива, да поеме напред и все напред към омагьосаните острови и златните източни морета. И Нан летеше върху крилете на своето въображение над целия свят, докато тялото й седеше с притиснати към гърдите колене върху стария полюляващ се кей.
Но този следобед мислите й все се връщаха към тайната на Дави. Дали наистина ще й я разкрие? Какво ли може да е това?
— Мисля, че Дави Джонсън се кани да ми каже някаква голяма тайна — изплю камъчето Нан, когато майка й я целуна за лека нощ. — Аз обаче няма да мога да я споделя дори с теб, мамичко, защото се заклех да мълча. Нали нямаш нищо против?
— Разбира се, че не — отвърна озадачена Анн.
Когато на следващия ден Нан слезе при кея, тя носеше и новото си червено чадърче. Нали все пак си е нейното чадърче, мислеше тя. Щом са й го подарили, значи има право да разполага с него както си пожелае. Залъгвайки така гузната си съвест, тя се измъкна от къщи без някой да я види. Мисълта да се раздели със своето драгоценно, малко и весело чадърче й причиняваше истинска болка, но желанието да научи тайната на Дави се оказа по-силно дори от нея.
— Ето ти чадърчето, Дави — каза тя, останала почти без дъх. — А сега ми кажи тайната.
Дави онемя пред нейната решителност. Не очакваше да се стигне чак дотук… Нито пък вярваше, че майката на Нан Блайт ще позволи тя да подари червеното си чадърче. И Дави нацупи устни.
— Не съм сигурна дали този нюанс на червеното отива на моя тен. Май е твърде крещящ и безвкусен. Затова няма да ти кажа нищо.
Нан притежаваше не по-малко силен дух от този на Дави и сляпото покорство, което момичето изпитваше към по-голямата си приятелка, още не го беше убило. А нищо не можеше да я предизвика така, както една явна несправедливост.