— Идва лодката на Синия Джак!
И всички търтиха да бягат.
През тези няколко минути черният облак се беше спуснал съвсем ниско и водната повърхност от рубинена стана сива.
Нан отново възвърна самообладанието си. Роклята й беше покрита с пясък, а чорапите й — целите в мръсни петна. Но поне се отърва от своите мъчители. Нима това щяха да са нейните приятели в игрите занапред?
Не биваше в никакъв случай да плаче… За нищо на света! И Нан заизкачва разнебитените широки стъпала, които водеха право пред вратата на Шестпръстия Джими. Както всички къщи покрай пристанището, и тази беше построена върху дървени подпори, така че да остане недосегаема и за най-високия прилив. Празното място между коловете беше запълнено с парчета от счупени съдове, празни тенекиени кутии, стари мрежи за раци и какви ли не още боклуци.
Вратата се оказа отворена и Нан надзърна в кухня, каквато не беше виждала никога в живота си. Голият под едва се виждаше от мръсотия, таванът беше опушен и на петна, а мръсните съдове изпълваха мивката догоре. Върху паянтовата стара дървена маса имаше огризки от храна и навсякъде жужаха страховито огромни черни мухи. Една рошава жена с размъкнат сив кок седеше край люлката и галеше дебелото краче на някакво бебе… сиво от полепналата по него мръсотия.
„Това сигурно е сестра ми“, помисли си Нан. Наоколо нямаше следа от Каси и Шестпръстия Джими и Нан се почувства почти благодарна за това.
— Коя си и какво искаш? — доста грубо попита жената.
Макар да не я бяха поканили, Нан прекрачи прага. Навън започваше да вали, а трясъкът от една гръмотевица разлюля цялата къща. Момичето си повтаряше, че трябва час по-скоро да каже за какво е дошло, преди смелостта му да се изпари. В противен случай можеше просто да се завърти на пети и да побегне далече от тази ужасна къща, от това мръсно бебе и кошмарните мухи, които летяха наоколо.
— Мога ли да видя Каси, моля — едва пророни тя. — Имам да й казвам нещо важно.
— Как ли пък не бих хукнала да я викам! — отвърна жената. — За тебе може и да е важно, но Каси и без това я няма вкъщи. Баща й я взе със себе си до Горен Глен, а с тая буря, дето се е задала, кой знае кога ще се приберат. Сядай!
Нан седна на един счупен стол. И преди знаеше, че хората около пристанището не са много заможни, но не беше виждала чак такава беднотия. Мистър Том Фич от Глен Сейнт Мери също едва свързваше двата края, но къщата му не отстъпваше на „Ингълсайд“ по чистота и порядък. Всички знаеха, че Шестпръстия Джими изпива всичко, което припечели. А от тук нататък това ще е нейният дом! „Е, поне ще опитам да почистя и да подредя“, помисли си неутешимата Нан, но сърцето й натежа като оловно. А пламъкът на нейната жертвоготовност изгасна като лоена свещичка, духната от вятъра.
— За какво толкова ти е притрябвала Кас? — попита любопитно мисис Шестпръста, като в същото време бършеше мръсното личице на бебето с още по-мръсната си престилка. — Ако е за концерта в неделното училище, тя не може да отиде и точка по въпроса. Няма ни един приличен парцал. Пък и откъде да й намеря нещо? Тебе питам!
— Не, не е за концерта — печално отвърна Нан. Сигурно можеше да разкаже и на мисис Томас цялата история, тя все някога щеше да я научи. — Дойдох да й кажа… Да й кажа, че… че тя е аз, а аз съм тя!
Сигурно може да се прости на мисис Шестпръста, че не намери това изявление за особено разбираемо и смислено.
— Сигурно си се чалнала — недоверчиво рече тя. — Какво, за бога, беше това?!
Нан повдигна глава. Предстоеше най-ужасното.
— Искам да кажа, че двете с Каси сме родени в една и съща нощ… и… Сестрата ни разменила, защото имала зъб на мама и… и… Каси е трябвало да живее в „Ингълсайд“… и да се ползва от всички привилегии на живота там.
Последния израз чу от един преподавател в неделното училище и смяташе, че може да й послужи като достоен завършек на тази толкова тромава и незадоволителна реч.
Мисис Шестпръста се втренчи в нея.
— Аз ли полудявам, или ти си си загубила ума? Нищо не проумявам от тия, дето ми ги наприказва! Кой ти наговори такива брътвежи?
— Дави Джонсън.
Мисис Шестпръста отметна назад рошавата си глава и се разсмя. Може да беше мръсна и повлекана, но смехът й звучеше доста приятно.
— Трябва да я знам тази Дави. Цяло лято прах дрехите на леля й, а онова дете с нея е истинско наказание. Божке, дали пък не си мисли, че е много умна, та да прави хората на глупаци? Е, малка мис Как-ти-беше-името, най-добре е да не хващаш вяра на глупостите на Дави или тя съвсем ще ти размъти главата.