— Нима искате да кажете, че това не е вярно? — ахна Нан.
— Капка истина няма в него. Боже мили, ама ти трябва да си съвсем зелена, та да й се хванеш на въдицата. Нашата Кас е поне година по-голяма от теб. А ти коя си, да ти се не види?
— Казвам се Нан Блайт.
О, каква прекрасна мисъл — тя наистина е Нан Блайт!
— Нан Блайт? Една от близначките в „Ингълсайд“! Е, аз много добре помня нощта, когато се роди. Тъкмо бях отишла в „Ингълсайд“ за някаква поръчка и не бях омъжена за Шестпръстия… А майката на Кас си беше още жива и здрава и Кас тъкмо прохождаше. Приличаш на майката на баща си — и тя беше там оная нощ, горда до немай-къде заради двете си внучки близначки. И като си помисля само, че си хванала вяра на тия щуротии!
— Винаги вярвам на хората — отвърна Нан леко сковано и с достойнство, скачайки от стола, но всъщност бе толкова безумно щастлива, че не й се искаше точно сега да сложи мисис Шестпръста на място.
— Най-добре се откажи от тоя навик в свят като нашия — грубо отсече мисис Шестпръста, — и повече недей да дружиш с деца, дето се забавляват за чужда сметка. Седни си обратно на мястото. Не можеш да се прибереш в тоя порой. Навън вали като из ведро и е тъмно като в рог. Боже, ама тя наистина си тръгна… Детето избяга!
Нан вече се препъваше навън под проливния дъжд. Небивалото въодушевление, породено от думите на мисис Шестпръста, й даваше сили да върви към дома срещу природната стихия. Вятърът я блъскаше немилостиво, дъждовните струи я шибаха отвсякъде, а ужасните гръмотевици я караха да мисли, че небето всеки миг ще се стовари отгоре й. Тя налучкваше пътя само благодарение на студената синкава светлина на светкавиците. Хлъзгаше се, падаше, ставаше и отново продължаваше напред. Най-накрая, залитаща, замаяна, мокра до кости и цялата в кал, се озова в дневната на „Ингълсайд“.
Майка й се втурна насреща и я грабна в прегръдките си.
— Миличка, толкова ни изплаши! Но къде беше, за бога!
— Само се молех Джем и Уолтър да не намерят смъртта си в тоя порой, докато те търсят — звънна стоманена струна в гласа на Сюзън.
Нан, почти останала без дъх, но окрилена от топлата прегръдка на майка си, успя само да прошушне:
— О, майко, това съм аз… Наистина съм аз. Не съм Каси Томас и вече никога няма да бъда някоя друга, освен себе си!
— Горкото дете бълнува — смили се Сюзън. — Трябва да е яла нещо неподходящо.
Анн изкъпа Нан и я сложи да си легне, преди да й разреши да говори. Така научи цялата история от игла до конец.
— Мамо, нали наистина съм твое дете?
— Разбира се, скъпа. Как би могла да си помислиш друго нещо?
— И през ум не ми мина, че Дави си измисля… Не и Дави. Мамо, как изобщо ще повярвам на някого от сега нататък? Джени Пени е наговорила на Ди ужасни неща…
— Това са само две сред многото други момичета, които познаваш, скъпа. Нали никоя друга приятелка не те е лъгала? Но на света има и такива хора — и възрастни, и деца. Като пораснеш още малко, и сама ще започнеш „да отсяваш житото от плявата“!
— Мамо, никак не ми се ще Уолтър, Джем и Ди да научат каква глупачка съм била.
— Не е и нужно. Ди замина с татко в Лоубридж, а на момчетата е достатъчно да кажем, че си слязла твърде близо до пристанището и бурята те е сварила там. Наистина е било много глупаво да повярваш на приказките на Дави, но да се решиш да предложиш на Каси Томас своето място в „Ингълсайд“, което според теб й принадлежи по право, е постъпка на много добро и смело момиче. Мама се гордее с теб.
Бурята утихна и луната огря един спокоен и щастлив свят.
„О, толкова съм щастлива, че съм си аз!“, бе последната мисъл на Нан, преди да потъне в сън.
Късно същата вечер Гилбърт и Анн влязоха в стаята да погледнат още веднъж малките спящи личица, така сладко допрели бузи. Дайана беше нацупила устни, но Нан се усмихваше в съня си. Гилбърт също научи драматичната история и беше толкова ядосан, та можеше да се каже, че Дави Джонсън е извадила късмет, заминавайки на цели трийсет мили от Глен Сейнт Мери. Анн обаче се измъчваше от угризения на съвестта.
— Трябваше да разбера какво я измъчва, но бях твърде погълната от какви ли не други неща през тази седмица. Неща, които изглеждат смешни и несъстоятелни в сравнение с нещастието на моето дете. Помисли само какво е преживяла тази малка душа!
И тя разкаяно, но и с тайна наслада се надвеси над тях. Те все още бяха нейни, изцяло зависими от нея — да ги обича, закриля и утешава. Все още имаха нужда да споделят с нея всяка болка и трепетно чувство на малките си сърца. Така ще е още няколко години… А сетне? Анн потрепери. Майчинството е сладка… болка.