Макар лицето на Сюзън да беше като от мрамор, мислите препускаха в главата й като табун диви жребци.
„Сесилия Рийз както винаги търси на какво да се присмее. Е, обзалагам се, че дори тя няма да открие кусур нито на масата, нито на храната тази вечер. Майра Мърей в червено кадифе… Според мен е малко разточително за една сбирка на дружеството, но не отричам, че много й отива. Поне не е басмена рокля. Агата Дрю… И очилата й както обикновено са завързани с връвчица… Сара Тейлър… Това може и да е последното й събиране с дружеството… Сърцето й е много зле, докторът така каза, ама пък какъв дух има! Мисис Доналд Рийз… Слава на Бога, че не е домъкнала със себе си Мери Анна, но затова пък сигурно цяла вечер ще слушаме за нея. Джейн Бър от Горен Глен. Тя не е член на дружеството. Значи трябва да преброя лъжиците след вечеря. Всички от тяхното семейство са с много шавливи пръсти. Кендънс Крофърд… На нея гласът не й се чува на такива срещи, но пък какво по-подходящо място от седянката на дружеството да си покажеш хубавите ръце и диамантения пръстен. Ема Полък, а фустата й пак се подава изпод края на роклята, разбира се. Хубава жена, ама с вятърничав ум, каквито са и всички от семейството й. Тили Макалистър, само посмей да окапеш покривката с желе, както направи на събирането у мисис Палмър. Е, Марта Кротърс, поне веднъж ще вкусиш прилична храна. Жалко, че не можеш да доведеш и мъжа си… Разправят, горкичкият бил принуден да преживява само с ядки или нещо такова. Мисис Елдър Бакстер… Разправят, че старият най-сетне успял да прогони Харолд Рийз от тяхната Мина. Харолд Рийз винаги е имал въже вместо гръбнак, а такъв страхопъзльо никога няма да спечели сърцето на достойна жена, както е казано в Светото писание. Е, поне събрахме хора най-малко за две седенки, че и отгоре, така че можем да хващаме иглите.“
Дамите от дружеството се разположиха на верандата и започнаха усилено да се трудят с ръце и езици. В кухнята Анн и Сюзън трескаво правеха последни приготовления за вечерята, а Уолтър, който този ден не отиде на училище заради някакво леко възпаление на гърлото, седеше на стълбите на верандата, скрит от гостенките зад завесата на лозницата. Винаги му беше приятно да се заслушва в разговорите на възрастните. Така можеше да чуе толкова невероятни и тайнствени неща… А после да обмисли чутото на спокойствие и да си доизмисли някоя драма… В тези разговори се отразяваха светлините и сенките, трагедиите и комедиите, радостите и скърбите на всяка от фамилиите в „Четирите вятъра“.
От всички присъстващи жени Уолтър харесваше най-много мисис Майра Мърей с нейния пърхащ заразителен смях и веселите тънки бръчици около очите. Тя беше способна да превърне дори най-простата история във вълнуваща и жива драма; освен това се радваше на живота където и да отиде, каквото и да преживее, пък и изглеждаше толкова гиздава в това черешовочервено кадифе, с меките вълни на черната си коса и рубинените обеци като капки кръв на ушите.
Виж, тънката като карфица мисис Том Чъб никак не му се нравеше… Сигурно защото веднъж я чу да го нарича „хилаво и болнаво дете“. Според него мисис Алън Милгрейв приличаше на добре охранена сива квачка, а за мисис Грант Клоу нямаше друго подходящо определение освен буре на два крака. Младата мисис Дейвид Ренсъм изглеждаше много красива с тази боядисана в цвета на карамел коса… „Твърде хубава за една ферма“, както каза Сюзън, когато Дейви се ожени за нея. Младата булка мисис Мортън Макдугъл приличаше на заспало бяло кутре. Едит Бейли, модистката на Глен Сейнт Мери, съвсем не отговаряше на представите му за „стара мома“ с тези нейни сребристи къдри и игриви черни очи. Той много харесваше мисис Мийд, най-възрастната тук, заради нейните гальовни и търпеливи очи, която слушаше много повече, отколкото говореше; и категорично не одобряваше Сесилия Рийз с тоя неин лукав и присмехулен поглед, сякаш постоянно се надсмиваше над околните.
Дамите от дружеството все още не се бяха разговорили истински… Засега обсъждаха единствено времето и дали е редно да се идва на седянка с ветрила и диаманти, затова Уолтър можеше да потъне в мисли за красотата на залязващия ден, за голямата ливада с тези великолепни дървета и за света, сякаш притиснат в златните прегръдки на някое гигантско същество. Пъстрите есенни листа бавно кръжаха над земята, но доблестните ружи все още се перчеха на фона на тухлената стена, а клоните на тополите се вплитаха с трепетликите покрай пътеката към обора. Уолтър толкова се увлече от красотата около себе си, че когато отново се заслуша в разговора на дамите, към който го върна една забележка на мисис Саймън Милисън, той вече доста беше напреднал.