— Ти сигурно си спомняш как се роди тя — каза Марта Кротърс.
— Защо, как?
— Тя е Беси Талбът от западния край. Една нощ къщата на баща й се подпали и по време на цялата тая суматоха се роди Беси — в градината, направо под звездите.
— Колко романтично — каза Майра Мърей.
— Романтично ли! Аз бих го нарекла по-скоро достойно за уважение.
— Но представете си само да си роден под звездите — повтори Майра замечтано. — В такъв случай тя с пълно право може да се нарече дете на звездите — ярка, красива, смела, блестяща, с искрици в погледа…
— Точно такава беше — продължи Марта, — независимо дали за това имаха заслуга звездите, или не. Никак не й беше лесно в Лоубридж, където мислеха, че жената на пастора трябва да е като сушена на комин. Един от старейшините я сварил да танцува около люлката на сина си и й казал много-много да не се радва на детето, докато не се увери, че е здраво.
— Та като говорим за бебета, знаете ли какво ми каза Мери Анна онзи ден. Мамо, вика, кралиците имат ли бебета?
— Това трябва да е бил Александър Уилсън — продължи, сякаш нищо не е било, мисис Алън. — По рождение си е кисел и раздразнителен. Даже не позволяваше на семейството си думичка да обелят, докато са на масата. Така съм чувала… Пък за смях да не говорим — никой никога не се е засмивал в неговата къща.
— Само си помислете — къща, където никой не се смее — възкликна Майра. — Защо така — да не би смехът да е светотатство?
— Случвало се е Александър да не продума на жена си три дни подред — продължаваше мисис Алън. — Ама това й идваше като истинско облекчение — добави тя.
— За Александър Уилсън поне може да се каже, че беше почтен търговец — хладно рече мисис Грант Клоу. Въпросният Александър й се падаше четвърти братовчед, а Уилсънови държаха един за друг. — Той й остави четиридесет хиляди долара, когато умря.
— Колко жалко, че е трябвало да ги остави — хапливо отвърна Сесилия Рийз.
— Брат му Джефри не остави и цент след смъртта си — продължи мисис Клоу. — Трябва да призная, че беше нехранимайкото в семейството. Господ ми е свидетел, той достатъчно се посмя през живота си. И харчеше всичко припечелено… Сядаше на маса с всеки срещнат и си отиде без пукната пара. И какво взе от тоя живот, като само се смееше и надигаше чашата, кажете ми вие?
— Едва ли е било много — отвърна Майра, — но само си помислете колко е оставил. Той винаги е давал — веселие, съчувствие, приятелство, даже пари. Поне е бил богат на приятели… А Александър не е имал нито един другар през живота си.
— Да, ама не приятелите погребаха Джеф — измърмори мисис Алън. — Пак Александър трябваше да го направи… При това му сложи наистина хубав надгробен камък. Сто долара му струваше.
— Но когато Джеф го помоли за заем от сто долара да си плати операцията, която можеше да му спаси живота, Александър отказа, нали? — натърти Целия Дрю.
— Хайде, стига вече — разговорът взе да става твърде нелицеприятен и недружелюбен — прекъсна ги мисис Кар. — Знаем, че житейският път не е отрупан с цветя, а всеки си има кусури и прави грешки.
— Днес Лем Андерсън се жени за Дороти Кларк — каза мисис Милисън с надеждата да разведри атмосферата. — А не е минала и година, откакто се закле, че ще си пръсне мозъка, ако Джейн Елиът не се омъжи за него.
— Младите мъже понякога са склонни да приказват доста необмислено — подхвана темата мисис Чъб. — Май доста бързо стигнаха дотук… Няма и три седмици, откак се разчу, че са сгодени. Говорих с майка му миналия вторник и тя нищо не спомена за сватба. Не знам дали си струва да общувам с жена, която се държи като сфинкс.
— Аз съм много изненадана, че Дороти Кларк е склонила да се омъжи за него — каза Агата Дрю. — Едва миналата пролет бях готова да се закълна, че тя и Франк Клоу ще се вземат.
— Аз пък чух Дороти да казва, че Франк е най-добрата партия.
— Ада Кларк още ли е годеница? — попита Ема Полък.