— Не, не точно годеница — отвърна мисис Милисън. — По-скоро се надява скоро да стане. Уверена съм обаче, че рано или късно ще му сложи юздите. На такива момичета просто отръки им идва да си хващат съпрузи. Сестра й Паулина взе най-добрия фермер около пристанището.
— Паулина е хубава, но в главата й винаги е пълно с глупави прищевки и хрумвания — каза мисис Милгрейв. — Често си мисля, че няма никаква надежда да поумнее.
— Напротив, мисля, че съвсем не е безнадеждно — обади се Майра Мърей. — Един ден тя ще има деца и те ще я дарят с мъдрост… както е станало с всяка една от нас.
— Къде ще живеят Лем и Дороти? — попита мисис Мийд.
— О, Лем купи ферма в Горен Глен — старата ферма на Кери, ако я знаете, където бедната мисис Роджър Кери уби мъжа си.
— Уби мъжа си ли?!
— О, не твърдя, че той не си го заслужи, но все пак по всеобщо мнение тя отиде твърде далеч. Отрови го, като му сипа хербицид в чая… А дали не беше в супата? Всички знаеха какво става, но си остана скрито-покрито. Моля те, подай ми макарата, Сесилия.
— Нима искате да кажете, мисис Милисън, че срещу нея нито е водено следствие, нито са я съдили, нито е била наказвана някак? — ахна мисис Кембъл.
— Ами според мен никой не би искал да причини такава неприятност на съседите си. Семейство Кери поддържаха добри отношения с всички наоколо. Пък и тя наистина беше доведена до отчаяние. Разбира се, никой не одобрява убийството по принцип, но ако има човек, който напълно да си го е заслужил, то това е Роджър Кери. После тя отиде в Щатите и там отново се омъжи. Сега и тя е мъртва вече от години. Вторият й съпруг я надживя. Всичко това се случи, когато бях момиче. Оттогава казват, че призракът на Роджър Кери броди.
— В днешното просветно време никой не вярва на призраци — намеси се мисис Бакстър.
— Че защо да не вярваме в призраци — попита Тили Макалистър. — Призраците са нещо много любопитно. Познавах един човек, преследван от призрак, който постоянно му се присмиваше… С една такава презрителна усмивка. Това така го вбесяваше. Ножиците, ако обичаш, мисис Макдугъл.
Трябваше на два пъти да поискат ножиците от младата булка и накрая тя ги подаде, изчервена като домат. Още не беше свикнала да я наричат мисис Макдугъл.
— Старата къща на Труъкс години наред беше обитавана от призраци… Навсякъде се чуваха удари, хлопане и почукване… Изключително загадъчни обстоятелства — каза Кристин Марш.
— Но затова пък всички от семейство Труъкс имаха голям кураж — обади се мисис Бакстер.
— Разбира се, щом като не вярваш в призраци, няма и да те е страх от тях — вметна намусено мисис Макалистър. — Обаче сестра ми работеше в една къща в Нова Скотия, в която навсякъде се чуваше кискане, кикотене и приглушен смях.
— Трябва да е бил някой много весел призрак — каза Майра. — Не бих имала нищо против някой такъв.
— За щастие това се оказаха бухали — натърти непоправимият скептик мисис Бакстер.
— Моята майка видя ангели да кръжат над смъртното й ложе — победоносно заяви Агата Дрю.
— Ангелите не са призраци — отвърна мисис Бакстер.
— Та като говорим за майките, как е чичо ти Паркър, Тили? — прекъсна ги мисис Чъб.
— Понякога е много зле. Вече не знаем какво още ни чака. Държи постоянно всички ни нащрек… За зимните дрехи имам предвид. Но оня ден, като го обсъждахме, казах на сестра си, че все пак ще е по-добре да ги направим черни. После вече, викам й, да става каквото ще.
— Знаете ли какво ми каза Мери Анна онзи ден? Мамо, вика, вече няма да моля Господ да направи косата ми къдрава. Цяла седмица отправям молитви към него за това и той даже пръста не си помръдна.
— Аз Го молих за едно нещо цели двайсет години — горчиво се обади мисис Брус Дънкан, която до този момент не беше обелила нито дума и не вдигаше очи от ръкоделието си. Всички забелязаха колко красива е работата й — може би защото не се разсейваше с клюки и всеки бод си беше на мястото.
Над седянката внезапно се възцари дълбока тишина — всички се досещаха за какво се е молила тя, но това не беше подходяща за обсъждане тема на такова събиране. А и мисис Дънкан не проговори повече.
— Вярно ли, че Мей Флаг и Били Картър са скъсали и той излиза с някаква Макдъглас, която живее от другата страна на пристанището? — попита Марта Кротърс след известно мълчание.
— Да, но никой не знае какво точно се е случило.
— Разправят… Боже, какви дребни неща понякога разделят годениците — каза Кандис Крофърд. — Ето вземете например Дик Прат и Лилиан Макалистър. На един пикник той тъкмо се канеше да й поиска ръката, когато й потече кръв от носа. Той изтича до ручейчето и срещнал там някакво непознато момиче, което му отстъпило носната си кърпичка. Така се влюби в нея, че само след две седмици двамата се ожениха.