— Е, време е и аз да си ходя — каза мис Корнелия. — Другата седмица, когато Маршал заколи прасето, ще ти пратя от ребрата.
Уолтър пак седеше на стъпалата към верандата и рееше замечтан поглед. Мракът вече беше покрил всичко.
— Скъпи — извика го майка му, която беше излязла на верандата, — не бива да оставаш повече тук. Застудява вече. Нали помниш, че трябва да си пазиш гърлото?
Думите й развалиха в миг цялата магия и вълшебното сияние внезапно изчезна. Ливадата все още изглеждаше много красива на лунна светлина, но вече не беше оная страна на чудесата от мечтите му. Уолтър се изправи.
— Мамо, ще ми разкажеш ли какво се случи на погребението на Питър Кърк?
Анн се замисли за миг… После вдигна рамене.
— Не сега, скъпи. Може би… някой друг път.
35
Анн най-сетне сама в стаята си… Гилбърт отново го бяха повикали при болен. Тя поседна край прозореца за няколко минути, за да се потопи в магията на нежната нощ и да се наслади на тайнственото очарование на стаята под лунната светлина. „Кой каквото ще да казва — помисли си Анн, — но има нещо наистина мистериозно в една огряна от луната стая. Тя сякаш напълно се променя и вече не е така дружелюбна, толкова… човешка. Така изглежда някак чужда, надменна, затворена в себе си. И сякаш те приема като натрапник в лоното си.“
Беше малко изморена след този труден и напрегнат ден, затова пък сега цареше толкова възвишено спокойствие… Децата спяха и „Ингълсайд“ лека-полека заживяваше в обичайния си ритъм. Къщата тънеше в мълчание, само от кухнята се разнасяше едва доловимо равномерно потупване — Сюзън месеше хляб.
През отворения прозорец нахлуваха звуците на нощта. Анн познаваше и обичаше всеки от тях. В неподвижния въздух откъм пристанището долетя гърлен смях. Някой пееше долу в Глен Сейнт Мери и тази песен сякаш й припомни някаква отдавна забравена мелодия. Лунната пътека се разстилаше над водата, но „Ингълсайд“ тънеше в сянка. Дърветата нашепваха „мрачни тайни от миналото“ и някакъв бухал се обаждаше откъм Долината на дъгата.
„Щастливо лято беше това“, помисли си Анн. Сетне си припомни с тиха болка нещо, чуто от леля Кити Шотландката: „Такова лято няма да се повтори“.
Вече никога нямаше да е същото. Ще дойде друго лято… Но децата ще са по-големи, а Рила ще тръгне на училище… „А аз вече няма да имам бебче, за което да се грижа“, помисли си Анн с тъга. Джем навърши дванайсет и вече се говореше за „приемни“… Джем, който до вчера беше нейното мъничко бебче в Дома на мечтите. Уолтър се беше източил на височина, а тази сутрин тя чу Нан да подкача Ди за някакво момче в училище; Ди пламна като ружа и тръсна червенокосата си глава. Е, това е животът. Веселие и болка… страх и надежда… и вечна промяна. Постоянна промяна! Само това беше неизменно. Затова човек трябва да се раздели с миналото и да приема новото с цялото си сърце, да се научи да го харесва, а после да се раздели и с него. Пролетта, прекрасна сама по себе си, трябва да доведе лятото, а лятото — да отстъпи пред есента. Раждане… Сватба… Смърт…
Анн изведнъж си спомни, че Уолтър я помоли да му разкаже какво се е случило на погребението на Питър Кърк. Не беше се сещала за него години наред, но въпреки това ясно помнеше всичко. Сигурно и никой от присъстващите тогава няма да забрави този ден. Сега, докато седеше на обляния в лунна светлина перваз, тя отново си припомни отминалите събития.
Случи се през ноември — първият им ноември в „Ингълсайд“. Циганското лято шестваше наоколо вече цяла седмица. Семейство Кърк живееха в Моубри Нароуз, но опелото се отслужи в църквата на Глен Сейнт Мери, пък и Гилбърт беше личен лекар на фамилията. Затова двамата с Анн отидоха на погребението.
Много добре си спомняше, че беше мек и тих ден, огрян от перленосива светлина. Заобикаляше ги моравокафявият ноемврийски пейзаж със слънчеви петна по високите места и полегата светлина, която си пробиваше път през облаците. Къщата на Кърк се намираше толкова близо до брега, че соленият дъх на морето се усещаше през клоните на мрачните ели, които се издигаха зад нея. Беше голям благоденстващ дом, но колчем го видеше, Анн все си мислеше, че фронтонът на фасадата прилича на дълго и изпито злобно лице.
Анн се поспря да размени няколко думи с малката групичка жени, застанали покрай тясната цветна леха. Всички бяха отрудени души, в чийто живот погребенията идваха като едно от малкото разнообразия.