— Забравих си носната кърпичка — жално каза мисис Браян Блейк. — Какво ще правя сега, като ми потекат сълзите?
— Че защо ти е да плачеш? — безцеремонно я попита зълва й Камила Блейк. Камила никак не обичаше жени, дето сълзите им са на върха на носа. — Питър Кърк нито ти е роднина, нито пък някога си го харесвала.
— Мисля, че на погребение е редно да се плаче — остро й отвърна мисис Блейк. — Така изразяваш чувствата си, когато някой съсед поеме към своя последен дом.
— Ако на погребението на Питър плачат само онези, които са го харесвали приживе, значи няма да се пролеят много сълзи — сухо вметна мисис Къртис Род. — Това е голата истина и няма защо да я потулваме. Той си беше лицемерен стар мошеник и аз това го знам най-добре сред вас. Но кой минава сега през малката портичка в оградата? Не… Само не ми казвайте, че това е Клара Уилсън.
— Напротив, тя е — невярващо прошушна мисис Браян.
— Нали знаете, че след смъртта на първата жена на Питър тя се зарече да не престъпи прага на тази къща, освен за неговото погребение и явно си държи на думата — каза Камила Блейк. — Клара е сестра на първата жена на Питър — обясни тя после на Анн, наблюдаваща с недоумение Клара Уилсън, която мина покрай тях, сякаш не съществуваха, а тъмните й като топаз очи гледаха право напред.
Беше висока жена с тъмни вежди, черна коса и трагичен израз на лицето. Носеше една от онези нелепи шапчици, които все още можеха да се видят единствено по главите на възрастните жени — с пера, мъниста и къса воалетка. Тя не погледна никого, не заговори нито един от присъстващите, а само прошумоля в тревата с дългата си тафтена пола и се изкачи по стълбите към верандата.
— Точно до вратата стои Джед Клинтън и тъкмо си слага физиономията за погребения — саркастично отбеляза Камила. — Изглежда е решил, че е време да влизаме. Вечно се хвали, че на неговите погребения всичко минава като по вода. Никога няма да прости на Уини Клоу, че припадна точно преди неговото слово. Но оттогава нищо подобно не се е случвало. Е, както гледам, тук никой няма намерение да припада. Оливия не е от тия, дето лесно губят съзнание.
— Джед Клинтън, собственикът на погребалното бюро в Лоубридж ли? — попита мисис Рийз. — Че защо не са наели човек от Глен Сейнт Мери?
— И кой да е той — Картър Флаг ли? Нали двамата с Питър цял живот бяха като куче и котка. Картър беше хвърлил око на Ейми Уилсън, не помниш ли?
— Доста мъже я искаха нея — каза Камила. — Беше много красиво момиче, с медночервена коса и очи черни като мастило… Макар повечето хората да смятаха Клара за най-голямата хубавица. Странно, че така и не се омъжи. А, ето го и пасторът най-сетне… С него е и преподобният мистър Оуен от Лоубридж. Че как иначе — нали е братовчед на Оливия. Но освен това слага много „О“-та в молитвите и проповедите си. Я по-добре да влизаме, докато Джед не е изпаднал в истерия.
Преди да седне на стола си, Анн забави крачка да погледне Питър Кърк. Никога не го беше харесвала. „Има лице на жесток човек“, помисли си още първия път, когато го видя. Вярно, красив беше… Но със студени като стомана очи, под които още тогава се бяха образували торбички, и тънки, безмилостно стиснати устни на скъперник. Знаеха го като егоистичен и арогантен в отношенията с близките хора и приятелите, независимо от богоугодното му призвание и неискрените молитви, които отправяше към небето. „Никога не забравя колко е важен и значим“, чу веднъж да говорят за него. Наистина, него всички го уважаваха и гледаха с почит.
И в смъртта бе също толкова надменен и безочлив, както и приживе; имаше нещо в тези прекалено дълги пръсти, сплетени върху неподвижно застиналите гърди, което накара Анн да потръпне. Внезапно й дойде наум за женското сърце, което са държали в шепите си, и тя погледна към Оливия Кърк, точно срещу нея и цялата в черно. Оливия беше висока красива руса жена с огромни сини очи… „За мен няма грозни жени“, беше казал веднъж Питър Кърк… Но лицето й изглеждаше спокойно и безизразно. По него не личаха следи от сълзи. Оливия все пак бе от фамилията Рандъм, а на тях им се носеше славата, че никога не показват чувствата си. Не можеше да се отрече обаче, че позата й е изключително благопристойна, а нито една покрусена вдовица по света не би могла да понесе по-тежка загуба.
Въздухът тежеше от наситения аромат на цветята, отрупали ковчега… И всичко това за Питър Кърк, който през целия си живот дори не подозираше за съществуването на цветя. Имаше венец от неговата масонска ложа, от църквата, от Асоциацията на консерваторите, от училищното настоятелство, големците също бяха изпратили венци и букети. От неговия единствен, отдавна отчуждил се и охладнял син нямаше нищо, затова пък целият клан Кърк се беше отчел с огромен букет от бели рози във формата на котва и надпис „Последно пристанище“, изписан върху кръстосани червени ленти. До него имаше още един, лично от Оливия — от калии. Лицето на Камила Блейк се сгърчи, когато го видя, и Анн си спомни как тя навремето разказваше, че посетила семейство Кърк наскоро след сватбата на Питър с втората му жена и го видяла да изхвърля през прозореца саксия с калии, донесена от младоженката. Виковете му, че няма да търпи бурени в къщата си, кънтели из цялата къща.