Тя яростно замахна и се приведе над ковчега. Злото, трупано с години, най-сетне беше овъзмездено. Омразата й се беше отприщила и нямаше сила, която да я спре. Цялата се тресеше тържествуващо и с чувство на пълно удовлетворение наблюдаваше студеното спокойно лице на мъртвеца. Всички с примряло сърце очакваха избухването на отмъстителния й смях. Но той така и не прозвуча. Гневното лице на Клара Уилсън внезапно се промени, сгърчи се и се набръчка като на бебе. Тя плачеше.
После се отвърна от ковчега със стичащи се по бледите й бузи сълзи и тръгна да излиза от стаята. Но преди да е стигнала вратата, пред нея се изправи Оливия Кърк и постави ръка на рамото й. За миг двете жени се гледаха мълчаливо.
Тишината се усещаше в стаята като нечие присъствие.
— Благодаря ти, Клара Уилсън — каза Оливия Кърк.
Лицето й беше непроницаемо както обикновено, но в равния й спокоен глас Анн долови някакво дълбоко прикрито чувство, което я накара да потръпне. Изведнъж й се стори, че пред нея зейна гроб. Клара Уилсън може и да мразеше Питър Кърк, приживе или като умря, но Анн долови със сетивата си, че нейната омраза бледнее пред тази на Оливия Кърк.
Клара си замина, хлипайки неудържимо, и остави Джед да се справя с проваленото погребение. Пасторът, който тъкмо се готвеше да обяви следващия химн „Заспали в лоното на Иисус“, реши, че ще е по-добре да го пропусне и само произнесе благословията си с треперещ глас.
Джед също си спести съобщението, че сега близките и приятелите могат да „се сбогуват с тленните останки“. Усещаше, че единственото, което му остава, е да затвори ковчега и да погребе Питър Кърк колкото се може по-скоро.
Анн си пое дълбоко въздух, докато слизаше по стълбите на верандата. Как добре й дойде свежият полъх след тази душна, напоена с тежък мирис на цветя стая, където натрупаната в душите на две жени горчилка се превърна и в тяхно отмъщение.
Следобедът ставаше все по-мрачен и студен. Тук-там по поляната малки групички обсъждаха с приглушен глас случилото се край ковчега. Все още в далечината се виждаше фигурата на Клара Уилсън, която прекосяваше пасището на път към дома.
— Е, не мислите ли, че това мина всякакви граници? — смаяно рече Нелсън Крейг.
— Шок… Същински шок — допълни Елдър Бакстер.
— Защо някой не се опита да я спре? — настоя Хенри Рийз.
— Защото всички искаха да чуят какво ще каже — отвърна Камила.
— Не беше… благоприлично — обади се чичо Санди Макдугъл. Той винаги имаше по някоя дума, която му доставяше особено удоволствие и непрекъснато я въртеше под езика си. — Никак не беше благоприлично. Погребенията трябва да бъдат благоприличия, каквото ще да става… Благоприлични.
— Божичко, не е ли странен този живот? — каза Огъстъс Палмър.
— Помня точно кога Питър и Ейми взеха да се задяват — замислено рече Джеймс Портър. — Аз също ухажвах жена си тази зима. По онова време Клара беше същинска хубавица, пък какъв черешов пай правеше!
— Винаги е имала остър език — додаде Бойс Уорън. — Щом я видях да влиза, веднага надуших, че тая работа няма да се размине току-така, но и през ум не ми мина, че ще се стигне чак дотук. Ами Оливия! Кой можеше да очаква такова нещо? Жените наистина са много странни.