— А кой…
— Какво извито стъпало имате, скъпа моя! И моето някога беше достойно за възхищение. Казваха, че под него и поточе можело да премине — такъв бил тестът на аристократите…
Госпожица Минерва срамежливо подаде пантофката си изпод кадифената пола и показа едно без съмнение много красиво стъпало.
— Това сигурно…
— Искате ли, скъпа моя, да разгледате къщата, преди да вечеряме? Някога тя беше гордостта на Съмърсайд. Навярно всичко вече е много старомодно, но все ще се намерят две-три неща, които да ви бъдат интересни. Например тази сабя, която виси горе над стълбището. Била е на прапрадядо ми, офицер от Британската армия. За вярната си служба получил това парче земя на остров Принц Едуард. Никога не е живял в тази къща, но прапрабаба ми успяла — за някоя и друга седмица. Не могла да преживее трагичната смърт на сина си — имала слабо сърце. И когато най-малкият й син, дядовият брат Джеймс, се застрелял в мазето, стресът я погубил. А чичо Джеймс го направил, защото момичето, за което искал да се ожени, го отхвърлило. Тя била много красива — боя се, прекалено красива, за да е добра, скъпа моя. А това е голямо изкушение. Боя се, че е била отговорна за още много разбити сърца, освен чичовото.
Госпожица Минерва безжалостно преведе Анн през цялата огромна къща, пълна с огромни квадратни стаи: бални зали, музикален салон, билярдна, три дневни, стая за закуска, неизброими спални и безкраен тавански етаж… И всичките бяха великолепни и печални.
— Това са чичо Роналд и чичо Рубън — поясни госпожица Минерва, като посочи два портрета, които сякаш се мръщеха един на друг откъм двете противоположни страни на една камина. — Бяха близнаци и смъртно се ненавиждаха още от рождение. Къщата ехтеше от кавгите им. Това помрачи целия живот на майка им. А по време на последната им свада тук, точно в тази стая, отвън бушувала буря и Рубън го ударил гръм… А Роналд не можа да преживее това — после цял живот бе направо преследван от какви ли не нещастия! Жена му — госпожица Минерва закима, унесена в спомени — глътна венчалната си халка…
— Колко не…
— А Роналд сметна това за твърде безотговорно, и не направи нищичко. Можеше просто да й даде нещо, за да я повърне… Но халката така си изчезна. И това съсипа живота й. Без венчална халка цял живот се чувстваше така неомъжена…
— Каква красива…
— А, да, това е леля ми Емилия. Разбира се, не ми беше истинска леля — беше съпруга на чичо ми Алегзандър. Прочута беше със спиритичните си способности, но отрови мъжа си с гъби — с отровни гъби. Винаги сме твърдели, че е било нещастен случай, понеже едно убийство в семейството е мръсна работа, но всички винаги сме знаели истината. Тя, разбира се, се омъжи за него против волята си. Беше весело девойче, той беше прекалено стар за нея… Бяха като зима и пролет, скъпа моя. Но дори и това всъщност не може да оправдае отровните гъби. И тя свърши, много скоро след него. Погребани са заедно в Шарлоттаун. Всички от семейство Томгалън са погребани в Шарлоттаун… Това тук е леля Луис. Тя се отрови с лауданум. Лекарят й направи промивка и я спаси, но всички усещахме, че вече не можем да й имаме вяра. Истинско облекчение бе, когато си умря достойно от пневмония. Някои от нас, разбира се, не я укоряваха много-много — виждате ли, скъпа моя, съпругът й я биеше…
— Биеше?!…
— Точно така. Наистина, има неща, които никой джентълмен не би извършил, скъпа моя, и едно от тях е да бие жена си. Да я блъсне, може би, да; но да я бие — никога! Много бих желала — най-тържествено рече госпожица Минерва — да видя мъжа, който би посмял да ме удари мен!…
На Анн също й се дощя да види този мъж. И разбра, че в крайна сметка всяко въображение си има граници: докъдето и да се простираше нейното, някак не можеше да си представи съпруга, който би ударил госпожица Минерва Томгалън.
— В тази стая бедният ми брат Артър и съпругата му се скараха вечерта, след като се венчаха. Тя просто си излезе и никога не се върна. Никой така и не разбра за какво стана всичко. Тя беше така красива и величествена, че всички я наричахме „Кралицата“. Разправяха, че се омъжила за него, единствено за да не нарани чувствата му, и съжалила едва когато станало прекалено късно. Но това съсипа живота на бедния ми брат — той стана търговски пътник! — Госпожица Минерва трагично въздъхна: — Нито един Томгалън преди него не е бил търговски пътник… Това е балната зала. Сега, разбира се, не я използваме. Но в нея са се давали безброй балове… Прочути бяха баловете на семейство Томгалън — на тях идваха хора от целия остров. Онзи полилей струваше на баща ми цели петстотин долара. Една вечер леля ми Пейшънс падна и умря, както си танцуваше — точно там, в оня ъгъл. Много се беше изтерзала заради един мъж, който я разочарова. Не мога да си представя как едно момиче ще си разбива сърцето заради някакъв си мъж! — Госпожица Минерва предизвикателно се загледа в портрета на баща си — една особа с щръкнали бакенбарди и гърбав нос. — Мъжете винаги са ми се стрували такива нищожества!… Имаме си една стара легенда още от времето на дядо ми. Те с баба били заминали някъде, и една събота вечер семейството организирало танци, които продължили много до късно и… — Госпожица Минерва така сниши гласа си, че Анн направо я побиха тръпки: — И точно тогава влязъл самият Сатана! Там на пода, под онзи еркерен прозорец, има един странен белег, който много прилича на обгорена стъпка… Аз, разбира се, всъщност не вярвам много-много на тази история…