И госпожица Минерва въздъхна така, че да покаже колко много съжалява, задето не може да повярва.
11
Столовата беше в същия стил като останалата част от къщата. Имаше още един резбован полилей, над камината — огледало със същата резба, и маса, красиво подредена със сребърни прибори, кристал и стари порцеланови съдове „Дарби“. Вечерята, сервирана от една доста мрачна и възстара прислужница, беше изобилна и изключително вкусна, и здравият младежки апетит на Анн й отдаде заслуженото. Известно време госпожица Минерва помълча и Анн не посмя да каже нищо, от страх да не започне нова лавина от трагедии. Внезапно влезе огромен, антрацитночерен котарак и с дрезгаво мяучене се присламчи до краката на госпожица Минерва. Тя му напълни една купичка със сметана и я постави пред него. С този си жест се стори на Анн дотолкова човечна, че тя изгуби голяма част от страхопочитанието си към последната издънка на рода Томгалън.
— Вземете си още праскови, скъпа моя. Та вие нищичко не хапнахте — направо нищичко!
— О, госпожице Томгалън, всичко беше толкова…
— Домът Томгалън винаги се е славил с добрата си кухня — доволно продължи госпожица Минерва. — Леля ми София правеше най-вкусната баница с гъби, която някога съм яла. А доколкото си спомням, единствената личност, която баща ми винаги мразеше да идва у дома, беше сестра му Мери, и то само защото тя нямаше никакъв апетит — само вкусваше от всичко, което се сервираше. А той възприемаше това като лична обида… Баща ми беше неумолим човек. Така и не прости на брат ми Ричард, задето се ожени против волята му. Напъди го от къщи и никога не му позволи да стъпи отново. Всяка сутрин четеше Господнята молитва, но след като Ричард така се подигра с него, все пропускаше изречението „и прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си“. Още ми е пред очите как го пропуска — унесено заключи госпожица Минерва, — коленичил точно ето там…
След като вечеряха, се прехвърлиха в една от трите дневни — най-малката, и все пак достатъчно просторна и мрачна; и прекараха остатъка от вечерта пред огромния огън в камината, който някак успяваше да я превърне в приятна и приветлива стая. Анн заплете един комплект сложни покривчици, госпожица Минерва — някакъв вълнен шал, и на практика продължи монологът, състоящ се най-вече от цветистата история на рода Томгалън. Тази излъгала съпруга си, и той никога повече не й повярвал, скъпа моя. Онази си приготвила траурните дрехи в очакване съпругът й да умре, но той я разочаровал, като взел, че оздравял. Оскар Томгалън умрял и после се съживил. „А те не го искаха, скъпа моя. И точно в това беше трагедията.“ Клод Томгалън прострелял сина си без да иска. Едгар Томгалън изпил в тъмното не това лекарство, което трябвало, и починал в пълно съзнание. Дейвид Томгалън се зарекъл пред смъртното ложе на ревнивата си жена, че никога няма да се ожени повторно, но все пак се оженил, и всички смятали, че духът й го преследва. Очите му, скъпа моя — те винаги гледаха през теб, сякаш се взират в нещо отвъдно! Никой не обичаше да остава в една стая с него. Но пък и никой друг никога не я видя, тъй че навярно си е въобразявал. Вярвате ли в духове, скъпа моя?
— Ами аз…
— Разбира се, имаме си и един истински дух — там, в северното крило. Една много красива девойка — дядовата сестра Етел, починала, когато животът й едва започвал. А така й се живеело! Тъкмо щяла да се омъжва… Това е дом на трагични спомени, скъпа моя.
— Госпожице Томгалън, а във вашия дом не са ли се случвали поне някакви приятни събития? — попита Анн, когато най-сетне по щастлива случайност успя да довърши изречението си — на госпожица Минерва й се наложи да млъкне за достатъчно дълго време, за да се изсекне.