— Е, случвали са се — отвърна госпожица Минерва, като че мразеше да си го признае. — Да, разбира се… Когато бях малка, живеехме доста весело. Дочух, скъпа моя, че пишете книга за всички в Съмърсайд…
— Не, не е вярно.
— О! — Госпожица Минерва очевидно се поразочарова. — Е, ако някога напишете, давам ви пълното право да използвате онези от моите разкази, които ви харесват. Само сменете имената. А сега какво ще кажете за една игра на „Не се сърди, човече“?
— Боя се, че е време да си тръгвам.
— О, скъпа моя, тази вечер не мога да ви пусна да си тръгнете! Навън вали като из ведро! Ами вятърът?! Заслушайте се само. Аз вече нямам карета — нямам почти никаква нужда от нея — а в този порой не можете да вървите половин миля пеша. Тъй че тази нощ ще трябва да ми погостувате.
Анн не беше много убедена, че й са иска да прекара цяла нощ в дома Томгалън. Но и до „Уинди Уилоус“ не й се вървеше пеша в бушуващата мартенска буря. Тъй че изиграха една игра на „Не се сърди, човече“, и госпожица Минерва така се задълбочи, че чак забрави да разказва ужасиите си. После си направиха „малка среднощна закуска“. Ядоха сладкиш с канела и пиха какао от старинните, изящни чашки на рода Томгалън.
Най-сетне госпожица Минерва я отведе в една спалня за гости на горния етаж. Отначало Анн се зарадва, че това не е стаята, в която сестрата на госпожица Минерва е починала от удар, но…
— Това е стаята на леля Анабела — поясни госпожица Минерва, запали свещите в сребърните свещници на хубавата зелена тоалетка и угаси газената лампа (някога някой си Матю Томгалън духнал да угаси газената лампа, и нямало вече Матю Томгалън!…). — Беше най-голямата красавица в рода ни. Това там, над огледалото, е нейният портрет. Забелязвате ли каква горда извивка имат устните й? Точно тя е ушила онзи смахнат юрган на леглото. Надявам се, че ще ви е удобно, скъпа моя. Мери е проветрила завивките и е пъхнала в тях две топли тухли. Проветрила ви е и тази нощница — посочи тя широката бархетна дреха, преметната на един стол и ухаеща силно на нафталин. — Надявам се да ви стане. Не е носена, откакто майка ми почина. О, едва не забравих да ви кажа — обърна се от вратата госпожица Минерва, — леля Анабела се обеси ей в онзи дрешник. Доста дълго беше… някак меланхолична… Накрая пропуснаха да я поканят на една сватба, на която мислеше, че трябва да отиде и това напълно изтерза бедното й съзнание — обичаше винаги да бъде в центъра на вниманието… Надявам се да спите добре, скъпа моя!
Анн никак не беше убедена, че ще може да заспи. Внезапно стаята й се стори някак странна, чужда и враждебна. Но нали във всяка стая, обитавана от поколения наред, има по нещо странно? И тук се е прокрадвала смърт, разцъфтявала е любов, раждали са се деца, таили са се какви ли не страсти, какви ли не надежди… Та тя просто е претъпкана с духове!
Но къщата явно наистина беше ужасно стара. В нея витаеха смъртни омрази и разбити сърца, препълнена бе с тъмни дела, никога не излезли на бял свят, които все още се спотайваха по ъглите и скривалищата си… Прекалено много жени бяха плакали тук! А как зловещо виеше вятърът в клоните на смърчовете под прозореца… За миг на Анн й се дощя да изтича навън, въпреки бурята.
После решително се съвзе и повика на помощ здравия си разум. Ако преди толкова отдавна отминали години тук са се случвали трагедии и нещастия, значи трябва да са се случвали и добри неща! Весели и хубави девойки са танцували и разговаряли за очарователните си тайни; раждали са се бебета с пълнички бузки; имало е и сватби, и балове, и музика, и смях! Дамата, която е правела баници с гъби, трябва да е била приятно създание, а неопростеният Ричард — галантен любовник…
— Ще си легна и ще си мисля точно за тия неща! Е що за юрган е този, под който ще спя? Дали сутринта няма да съм по-смахната и от него? И това ми било спалня за гости! Никога няма да забравя вълнението, което изпитвах, когато трябваше да спя в оная спалня за гости…
Анн разпусна и разреса косата си точно под носа на Анабела Томгалън, която я наблюдаваше изотгоре горделиво и суетно, с всичката си арогантност на голяма красавица. Почувства се малко зловещо, докато се гледаше в огледалото — знае ли човек какви лица може да го погледнат оттам? Навярно лицата на всички ония трагични и преследвани дами, които някога са се поглеждали в него… Тя смело отвори вратата на дрешника, едва ли не с очакването оттам да изпадне някой и друг скелет, и окачи вътре роклята си. После преспокойно седна на един твърд стол, който едва не се обиди, че някой сяда на него, и събу обувките си. После облече бархетната нощница, угаси свещите и се пъхна в леглото, приятно затоплено от тухлите, които Мери бе поставила. Известно време не можа да заспи от дъжда, който барабанеше по прозорците, и от вятъра, който виеше в старите стрехи. Сетне в просъница забрави за всички трагедии в рода Томгалън, и додето се усети, вече гледаше тъмните елови върхари и червения изгрев зад тях.