Разбира се, не само аз си имам проблеми с учениците. И когато другите учители изпращат свои ученици при мен „за наказание“ — как мразя тази дума! — половината от тях са Прингълчета. Но оплаквания от тях няма.
Преди две вечери задържах Джен след училище да си довърши някои упражнения, които съзнателно не бе направила. Само след десет минути пред училището спря каретата на „Мейпълхърст“ и на вратата се появи госпожица Елън — красиво облечена, сладко усмихната стара дама, с елегантни черни дантелени ръкавици и тънък орлов нос, сякаш току-що излязла от някоя кутия за шапки от 1840 г. Тя много съжалявала, но не би ли могла да вземе Джен? Трябвало да посети едни приятели в Лоувейл и обещала да вземе Джен със себе си. Джен победоносно си тръгна, а аз още веднъж осъзнах какви са силите, надигнали се против мен.
В цялото си песимистично настроение си мисля, че родът Прингъл е някакво съчетание между семействата Слоун и Пай. Но знам, че не е така. Усещам, че ако не ми бяха врагове, бих ги обикнала. Повечето от тях са открити, весели, честни хора. Дори госпожица Елън би ми била симпатична. Е, не съм виждала госпожица Сара, но тя вече десет години не била напускала „Мейпълхърст“.
— Твърде е изнежена, или поне тя си мисли така — неодобрително казва Ребека Дю. — Но това няма нищо общо с нейната горделивост. Всички в рода Прингъл са горделиви, но ония две стари момичета направо нямат мярка. Само да ги чуете как говорят за своите предци. Е, старият им баща, капитан Ейбрахам Прингъл, наистина беше свестен старец. Виж, брат му Майръм не беше цвете, но за него в рода Прингъл не се говори много-много. Но ужасно се боя, че те всичките ще ти създават много неприятности. Досега не се е чувало да са променяли мнението си за нещо или за някого. И все пак, горе главата, госпожице Шърли, горе главата.
— Как ми се иска да имах рецептата за плодовия кейк на госпожица Сара — въздъхна леля Чати. — От време на време ми я обещава, но все не ми я дава. Това е стара семейна английска рецепта. Когато стане дума за рецептите им, всички стават така неумолими…
И в някакви свои безумни, фантастични мечти аз се виждам как заставям госпожица Сара коленопреклонно да предаде рецептата си на леля Чати и да накара Джен да спазва благоприличие. Най-много ме вбесява това, че аз и сама лесно мога да я накарам да се държи прилично, стига всички те да не поддържат проклетията й.
(Две страници пропуснати)
Твоя покорна слугиня
Анн Шърли
P. S. Така е подписвала любовните си писма бабата на леля Чати.
17 октомври
Днес разбрахме, че снощи е имало грабеж в другия край на града. Нахлули в някаква къща и задигнали парите и дузина сребърни лъжици. Ребека Дю веднага отиде при господин Хамилтън да го помоли да ни даде едно куче, за да го върже на задната веранда и ме посъветва да заключвам годежния си пръстен!
Между другото, разбрах защо плачеше Ребека Дю онази вечер. Очевидно е имало някакво домашно „недоразумение“. Дъсти Милър пак „имал лошо поведение“ и Ребека Дю казала на леля Кейт, че вече трябва да направи нещо с Оня Котак, дето само опъвал нервите й като струни. Това се случвало за трети път тази година, и тя била убедена, че той го прави нарочно. А леля Кейт обяснила на Ребека Дю, че ако пуска котарака навън винаги, когато замяучи, няма да има опасност от „лошо поведение“.
— Е, това вече е последната капка! — отвърнала Ребека Дю.
И ето ти на — сълзи.
Положението с рода Прингъл с всяка седмица става все по-изострено. Вчера на една от книгите си намерих написано нещо твърде безочливо, а Хомър Прингъл, като си тръгвал от училище, се премятал през глава по цялата пътека между редовете в църквата. Наскоро получих и анонимно писмо, изпълнено с най-злонамерени намеци. Не знам защо, но някак не мога да обвиня Джен нито за книгата, нито за писмото. Колкото и да е пакостлива, има неща, до които не би се принизила. Ребека Дю е бясна и изтръпвам, само като си помисля какво би сторила на целия род Прингъл, само да й паднеха в ръчичките. Не би могло да става сравнение дори и с гнева на Нерон. Не я упреквам, наистина, тъй като има моменти, в които самата аз се усещам как с радост бих поднесла на всеки един Прингъл по чаша еликсир от отварите на Борджиите.
Май не съм ти разказала много за другите учители. Те, както знаеш, са двама — заместник-директорката Катрин Брук води прогимназиалния клас, а Джордж Маккей — началния. За Джордж много малко мога да ти кажа. Той е стеснителен и добродушен двадесетгодишен момък, с чаровен лек шотландски акцент, нашепващ за стръмни пасбища и мъгливи острови (дядо му бил от остров Скай), и чудесно се справя с малките. Доколкото го познавам, е много симпатичен. Но се боя, че Катрин Брук доста трудно ще ми стане симпатична.