Общо взето, при всичката неприязън на Катрин и отношението на рода Прингъл към мен, не знам какво бих правила, ако не бяха скъпата ми Ребека Дю и твоите писма… а и малката Елизабет.
Защото се запознах с малката Елизабет. А тя е най-милото същество на този свят.
Преди три вечери занесох чашата с мляко до вратата на оградата и вместо Жената, малката Елизабет сама дойде да го вземе. Главицата й едва се подаваше над здравата част от портата, лицето й бе обрамчено от бръшляна. Тя е дребничка, бледа, златиста и мечтателна. Очите й, огромни и златистокафяви, се взираха в мен под есенния залез. Сребристозлатната й коса, сресана на път по средата, бе пригладена назад с диадема и падаше по раменете й на вълни. Носеше бледосиня памучна рокличка и беше като същинска принцеса от страната на елфите. Имаше, както се изразява Ребека Дю, „изящен вид“, но създаде у мен впечатлението за дете, което малко или много е недохранено — не физически, а душевно. Прилича по-скоро на лунен, отколкото на слънчев лъч.
— Значи ти си Елизабет? — попитах аз.
— Не и тази вечер — сериозно отвърна тя. — В момента съм Бети, защото тази вечер обичам всичко на този свят. Снощи бях Елизабет, а утре вечер навярно ще съм Бет. Зависи как ще се чувствам.
Ето ти го докосването на детинския дух! Той в миг ме изпълни с трепета си.
— Навярно е чудесно да си имаш име, което така лесно да можеш да сменяш и пак да го усещаш свое собствено!
Малката Елизабет кимна:
— Толкова много имена мога да направя от него: Елзи и Бети, и Бес, и Елиза, и Лизбет, и Бет… Но не и Лизи — никога няма да мога да се почувствам като Лизи.
— Кой ли пък би могъл? — вметнах аз.
— Смятате ли, че е глупаво от моя страна, госпожице Шърли? Баба и Жената така казват.
— Съвсем не е глупаво. Дори е много мъдро и очарователно — уверих я аз.
Малката Елизабет ококори очички над рамката на очилата си насреща. Изпитах усещането, че съм едната тежест от някакъв потаен духовен баланс, и много скоро с благодарност установих, че не само аз го изпитвам. Защото малката Елизабет ме помоли за услуга, а малката Елизабет не иска услуги от непознати хора.
— Нали няма да имате нищо против да повдигнете котето да го погаля? — срамежливо попита тя.
Дъсти Милър се отриваше в краката ми. Аз го вдигнах, а малката Елизабет протегна тънката си ръчичка и възторжено го помилва по главата.
— Предпочитам котенцата пред бебетата — каза тя, като ме гледаше със странно предизвикателно изражение, сякаш убедена, че ще ме шокира. И честно да си кажа, успя.
— Предполагам, че не си се занимавала много-много с бебета, затова не знаеш колко са сладки — усмихнах се аз. — А имаш ли си котенце?
Елизабет поклати глава:
— О, не! Баба не обича котки. А Жената направо ги мрази. Днес Жената имаше почивен ден, затова можах да дойда за млякото сама. Обичам да идвам за млякото, защото Ребека Дю е такава разбрана личност.
— Значи съжаляваш, че не е дошла тази вечер? — засмях се аз.
Малката Елизабет поклати глава:
— Не. Вие също сте много разбрана. Искаше ми се да се запозная с вас, но се боях, че това няма да стане, преди да настъпи голямото Утре.
Стояхме и разговаряхме, докато Елизабет изискано отпиваше от млякото си и ми разказваше всичко за голямото Утре. Жената й казвала, че голямото Утре никога нямало да дойде, но Елизабет си знае — то все някога ще дойде. Един прекрасен ден тя просто ще се събуди и ще открие, че вече е голямото Утре. Не Днес, а Утре. И тогава ще се случат разни такива… чудни неща. Дори ще си има ден, в който ще може да прави всичко, което пожелае, без никой да я надзирава, макар и според мен да усеща, че това е прекалено хубаво, за да се случи дори и в голямото Утре. Но пък би могла да разбере какво се крие в края на пътя към пристанището, дето се губи в далечината, извива се като чудна червена змия и отива, както Елизабет си мисли, чак до края на света. Навярно там се намира Островът на щастието. Елизабет е убедена, че все някъде съществува Остров на щастието, че точно там отиват всички кораби, които никога не са се завърнали, и че тя ще открие този остров, когато настъпи голямото Утре.
— А когато дойде голямото Утре, — добави тя, — ще си имам един милион кучета и четиридесет и пет котки. Така казах на баба, когато не ми разреши да си взема котенце, госпожице Шърли, а тя така се ядоса… „Не съм свикнала да разговарят с мен по този начин, госпожице Безочие“, рече. И ме изпратиха да си легна, без да съм вечеряла. А аз съвсем не исках да бъда безочлива. И не можах да заспя, госпожице Шърли, защото Жената ми каза, че някога едно дете умряло, както си спяло, само защото се държало безочливо.