Анн не можеше.
— Тук е погребан моят прапрадядо Корталоу. Преселил се тук през 1760 г. и се прехранвал, като правел чекръци. Чувала съм, че за целия си живот бил направил към хиляда и четиристотин. На погребението му свещеникът прочете молитвата „Делата им ги следват“, а старият Майръм Прингъл се обади, че в такъв случай прапрадядо ми би задръстил пътя към небесата с чекръци. Смятате ли, госпожице Шърли, че една такава забележка е проява на добър вкус?
— Определено не — рече Анн решително, понеже забележката принадлежеше именно на някакъв си Прингъл. После заоглежда украсения с череп и кости надгробен камък, сякаш преценяваше добрия вкус и в него.
— Това е гробът на чичо Джек. Той беше малко разсеян, затова се ожени за неподходяща жена, но така и не й даде повод дори да го предположи. Голям джентълмен беше… А в този гроб е първият съпруг на първата жена на брата на първия съпруг на братовчедка ми Дора. Не знам как стана така, че го погребаха в нашия парцел.
Госпожица Валънтайн се наведе да отскубне няколко бурена от гроба на разсеяния си чичо, а Анн използва краткия миг тишина, за да си отдъхне от главозамайващото разплитане на този генеалогически възел.
— Тук е погребана братовчедка ми Дора. Тя се омъжва на три пъти, но и тримата й съпрузи починаха много бързо един след друг. Бедничката Дора, явно нямаше късмета да си хареса някой здрав мъж. Последният й съпруг, Бенджамин Банинг, не е погребан тук, а в Лоувейл, при своята първа съпруга, и така и не можа да се примири със смъртта. Дора все му казваше, че отива в един по-добър свят. „Може, може — вика горкият Бен, — но вече посвикнах с несъвършенствата на този.“ Взимаше шестдесет и един различни вида лекарства, и въпреки това доста дълго боледува. А тук е погребано цялото семейство на чичо Дейвид Корталоу. На всеки гроб в краката има посадена роза. Боже мой, как само цъфтят! Всяко лято идвам да ги бера. Жалко би било да ги оставя да отидат на вятъра, нали така?
— Ами… предполагам.
— Тук е бедната ми сестричка Хариет — въздъхна госпожица Корталоу. — Какви великолепни коси имаше — само приблизително като вашите на цвят. Е, може би не толкова червени… Чак до коленете й стигаха. Когато почина, тъкмо се беше сгодила. Казват, че и вие сте сгодена. Никога не съм имала голямо желание да се омъжвам, но все си мисля, че сигурно е хубаво да си сгоден. О, възможности, разбира се, съм имала. Навярно бях прекалено придирчива. Но пък една Корталоу не би могла да се омъжи за кого да е, нали?
Поне на външен вид тя съвсем не би могла.
— Франк Дигби — ей там, в онзи ъгъл, под смрадликите — много искаше да се ожени за мен. Аз наистина малко съжалих, задето му отказах, но той все пак беше Дигби, скъпа моя! Ожени се за Джорджина Труп. Тя все пристигаше в църквата с малко закъснение, за да си покаже дрехите. Боже мой, как обичаше дрехите! В такава хубава синя рокля я погребаха… Уших й я за някаква сватба, а в крайна сметка стигна с нея до собственото си погребение. Роди три много милички дечица. Обичаха да сядат пред мен в църквата и аз винаги ги черпех с бонбони. Смятате ли, че е грешно да даваш на децата бонбони в църквата, госпожице Шърли? Не говоря за ментовите, те са в реда на нещата. Има нещо толкова свещено в ментовите бонбони, не мислите ли? Но горките дечица никак не ги обичат. А това е гробът на братовчед ми Ноубъл Корталоу. Все се бояхме да не сме го погребали жив — изглеждаше също като жив. Но никой не помисли за това, докато не стана твърде късно…
— Колко… тъжно — нелепо изтърси Анн. Знаеше, че трябва да вмята по някоя дума, когато госпожица Валънтайн замлъкне в очакване, но й се стори абсолютно невъзможно да измисли нещо подходящо.
— Тук почива братовчедка ми Айда Корталоу. Тя беше най-красивото създание, което съм виждала в живота си, а и най-веселото. Но непостоянна като повей, скъпа моя, като повей… А братовчедът Върнън Корталоу почива ето тук. Двамата с Елси Прингъл — ей там, по-надолу — бяха лудо влюбени по едно време и трябваше да се оженят, но сватбата все за нещо се отлагаше, докато най-сетне и на двамата им се отщя.
Най-сетне надгробните плочи на рода Корталоу свършиха, и спомените на госпожица Валънтайн станаха малко по-пикантни. Какво значение имаше, щом не ставаше дума за някой Корталоу?
— Тук почива старата госпожа Ръсел Прингъл. Все се чудя дали е стигнала до рая, или не.
— Но защо? — сепнато пое дъх Анн.
— Ами защото цял живот мразеше сестра си, Мери Анн, а тя почина няколко месеца преди нея. Все казваше: „Ако Мери Анн е в рая, аз няма да остана там“. А беше жена, която винаги държи на думата си, скъпа моя. Както всички от рода Прингъл. Моминското й име си беше Прингъл, и после се омъжи за братовчед си Ръсел… Тук е госпожа Дан Прингъл — Джанета Бърд. Почина в самия ден, в който навършваше седемдесет години. Разправят, че сигурно й се е струвало грях да умре дори и ден по-късно, защото нали това е жизнената граница, разрешена в Библията. Какви ли не смешни неща се говорят всъщност, нали? За нея съм чувала, че единственото нещо, което се осмелила да извърши без да попита съпруга си, било да умре. Знаете ли, скъпа моя, какво направил той веднъж, когато тя си сложила шапка, която не му харесва?