Анн отново потръпна. Какъв ужас — да сядат на масата един срещу друг, да си лягат нощем един до друг, да отиват на църква, за да кръщават децата си, и през всичкото това време да се ненавиждат! И все пак трябва да са се обичали, за да започнат да се мразят. Възможно ли беше те двамата с Гилбърт да могат някога… Глупости! Родът Прингъл започваше да й действа на нервите.
— Тук е погребан красавецът Джон Мактаб. Хората все го подозираха, че стана причина Анета Кенеди да се удави. В семейство Мактаб всички бяха красавци, но човек не можеше да им вярва и на една-едничка дума. Някога тук имаше надгробна плоча на чичо му Самюъл. Преди петдесет години го обявиха за удавник, и когато си се върна жив и здрав, семейството вдигна плочата. Но човекът, от когото я бяха купили, не искаше да си я вземе обратно, и госпожа Самюъл я ползваше като дъска за месене. Не е за разправяне — да си месиш тестото върху мраморна надгробна плоча! Много си е хубава старата плоча, все казваше тя. Децата на Мактаб все си носеха в училище курабии с букви и фигурки по тях — отпечатъци от епитафията. Раздаваха ги наистина щедро, но аз самата така и не можах да се насиля да си взема от тях. Много съм особена в това отношение… Тук почива господин Харли Прингъл. Веднъж му се наложи да вози Питър Мактаб по Главната улица в ръчна количка, с боне на главата, защото беше изгубил на бас при някакви избори. Цял Съмърсайд се обръщаше подире му, с изключение на рода Прингъл, естествено. Те едва не умряха от срам… А Мили Прингъл почива ето тук. Много я обичах, нищо че беше Прингъл. Беше толкова хубава, пристъпваше леко като фея. Понякога си мисля, скъпа моя, че в нощи като тази тя сигурно се измъква от гроба си и танцува, както някога. Но една християнка, предполагам, трябва да пропъжда подобни мисли от главата си… Това е гробът на Хърб Прингъл. Той беше един от малкото веселяци в рода Прингъл. Винаги можеше да те разсмее. Веднъж се изсмя с цяло гърло в църквата, понеже Мета Прингъл се наведе да се моли и от цветята на шапката й изпадна мишка. На мен не ми беше много до смях — не знаех къде се е шмугнала мишката. Увих здраво полите си около глезените и ги стисках така, докато тръгнахме да излизаме, но цялата служба ми се стори провалена от всичко това. Хърб седеше точно зад мен, и как само изкрещя! Хората, които не видяха мишката, решиха, че е полудял. А на мен ми се струваше, че този негов смях не може да заглъхне. Ако той беше още жив, щеше да ви защити, независимо от Сара… А това, разбира се, е паметникът на капитан Ейбрахам Прингъл.
Извисяваше се над цялото гробище. Четири полегати каменни плочи образуваха квадратен пиедестал, на който бе издигната грамадна каменна колона, а на върха й имаше урна със странни фрески, под която един дебел херувим надуваше рог.
— Колко е грозен — откровено заяви Анн.
— О, смятате ли? — Госпожица Валънтайн изглеждаше доста озадачена. — Когато го издигаха, всички мислехме, че е много красив. Предполага се това да е Гавриил, който надува тромпета си. Според мен този паметник придава известна елегантност на гробището. Капитан Ейбрахам беше много добър старец. Колко жалко, че не е още жив. Ако беше, те нямаше да ви преследват така. Нищо чудно, че Сара и Елън толкова се гордеят с него, макар и според мен малко да прекаляват с гордостта си.
При портата на гробището Анн се обърна и погледна назад. Странен мир и спокойствие цареше над безветрената земя. Дългите пръсти на лунните лъчи започваха да пронизват тъмнеещите ели, да докосват тук-таме надгробните камъни и да хвърлят странни сенки между тях. Но в крайна сметка гробището съвсем не беше тъжно място. Наистина, след разказите на госпожица Валънтайн хората тук сякаш бяха оживели.
— Чух, че сте писателка — с безпокойство каза госпожица Валънтайн, докато вървяха надолу по алеята. — Нали няма да пишете в разказите си за нещата, които споделих с вас?
— Можете да бъдете спокойна — обеща Анн.
— Смятате ли, че наистина е грешно… или пък опасно… да говори човек лошо за мъртвите? — прошепна госпожица Валънтайн малко притеснено.
— Според мен нито едното, нито другото — отвърна Анн. — Само че е доста нечестно — все едно да удариш човек, който не може да се защити. Но вие за никого не казахте нещо чак толкова ужасно, госпожице Корталоу.
— Не, разказах ви как Нейтан Прингъл си мислеше, че жена му се опитала да го отрови.