— Но имахте добрината да се усъмните.
И госпожица Валънтайн си тръгна успокоена.
6
Тази вечер поех към гробището — писа Анн на Гилбърт, когато се прибра. — Мисля си, че „поемам“ е чудесна дума, и я вмъквам винаги, когато мога. Знам, че ще ти прозвучи смешно, ако кажа „наслаждавах се на разходката из гробището“, но в действителност беше точно така. Разказите на госпожица Корталоу ми бяха много забавни, макар че някои от тях дълбоко в себе си носеха тъга. Комедията и трагедията са така преплетени в живота, Гилбърт… Преследва ме единствено мисълта за онези двамата, дето живели заедно цели петдесет години и през всичкото това време се ненавиждали. Не мога да повярвам, че наистина са го правили. Някой беше казал, че „омразата е само любов, сбъркала пътя си“. Някак съм убедена, че зад маската на омразата те всъщност са се обичали — точно както аз всъщност те обичах през всичките ония години, докато си мислех, че те мразя — и смятам, че смъртта ги е накарала да го разберат. Щастлива съм, че аз самата го открих още приживе. А открих още, че има и свестни Прингълови — онези, които вече са мъртви.
Снощи късно вечерта слязох да пийна нещо и заварих леля Кейт да маже лицето си с кисело мляко в килера. Помоли ме да не казвам на Чати — да не я помисли за глупачка. Обещах да не казвам.
Елизабет още идва сама за млякото си, при все че Жената отдавна се оправи от бронхита си. Чудя се как ли я пускат — нали старата госпожа Камбъл е Прингъл по баща. Миналата събота вечерта Елизабет — в онази вечер тя май беше Бети — се затича към къщата с песен на уста, след като се разделихме и ясно чух Жената да й казва на вратата: „Неделята вече иде, за да пееш точно тази песен“. Убедена съм, че, само да можеше, Жената би попречила на Елизабет да пее във всеки един ден от седмицата.
Тази вечер Елизабет дойде с нова виненочервена рокля — те наистина я обличат добре. „Когато я обличах тази вечер, госпожице Шърли, си помислих, че изглеждам поне мъничко хубава и си пожелах татко да може да ме види. В голямото Утре той, разбира се, ще ме види, но понякога ми се струва, че то сякаш нарочно се бави да настъпи. Да можехме да позабързаме малко времето, госпожице Шърли…“
А сега, скъпи мой, трябва да поработя върху някои задачи по геометрия. Геометричните задачи ми заеха времето за онова, което Ребека нарича „литературни усилия“. По цял ден ме преследва ужасът от мисълта, че в час може да възникне задача, която да не мога да реша. И тогава… Олеле, какво ли ще кажат ония Прингъл тогава! Ох, какво ли наистина ще кажат тогава ония Прингъл!
Между другото, ако обичаш мен и котешкото племе, моли се за бедничкия нещастен малтретиран котарак. Онзи ден в килера през краката на Ребека Дю профучала някаква мишка и оттогава тя все вдига пара. „Оня Котак само яде и спи, оставил е мишките да щъкат навсякъде. Това вече наистина е последната капка!“ И тя го преследва насам-натам, пропъжда го от любимата му възглавничка и с очите си я видях как не особено нежно го подритва, когато го пуска навън.
7
Един петък привечер, след мек и слънчев декемврийски ден Анн бе поканена в Лоувейл на вечеря с пуйка. В Лоувейл се намираше домът на Уилфред Брайс. Живееше там при чичо си и леля си, и срамежливо попита Анн дали не би отишла с него след училище на църковната вечеря с пуйка, и после да остане на гости у тях в събота. Анн се съгласи с надеждата, че може би ще успее да повлияе на чичото да остави Уилфред да завърши гимназията. Уилфред се боеше, че след Нова година няма да може да продължи. Беше умно и амбициозно момче и Анн изпитваше особен интерес към него.
Не може да се каже, че гостуването й беше много приятно, като изключи удоволствието, което то достави на Уилфред. Чичото и лелята бяха доста странна и чудата двойка. Съботното утро бе ветровито и мрачно, валеше силен сняг и отначало Анн се почуди как ще прекарат деня. Чувстваше се уморена и сънлива, защото предната вечер си легна късно след вечерята с пуйка. Уилфред излезе нещо да помага, наоколо си не виждаше нито една книга, и тогава тя се сети, че в задния салон на горния етаж бе забелязала някакъв стар и очукан моряшки сандък. Спомни си за госпожа Стантън, която пишеше история на графство Принс и бе помолила Анн, ако може, да намери или да разпита за някакви стари дневници, които биха й помогнали.
— В рода Прингъл, разбира се, се пазят много дневници, които бих могла да ползвам — обясни тя на Анн, — но тях не мога да ги моля за това. Знаете, че семействата Прингъл и Стантън никога не са били в добри отношения.