— След всичко това ще започна да отварям парадната врата по веднъж дневно — зарече се Ребека. — Просто за да се поддържа. Едва не се проснах на пода, когато тя най-сетне се отвори. Е, все пак получихме рецептата за плодовия кейк. Тридесет и шест яйца! Ако ме отървете от Оня Котак и ме оставите да отглеждам кокошки, бихме могли да си го позволяваме веднъж годишно.
С тия думи Ребека Дю се запъти към кухнята и си уреди сметките със съдбата, като сипа на Оня Котак мляко, а чудесно знаеше, че той иска черен дроб.
Враждата между Шърли и Прингъл веднъж завинаги приключи. И никой извън семейство Прингъл така и не узна защо. Но хората в Съмърсайд разбраха, че госпожица Шърли сам-самичка, без чужда помощ, по някакъв мистериозен начин бе разгромила целия род, който от тогава насетне безпрекословно заигра по нейната свирка. На следващия ден Джен се върна на училище и хрисимо се извини на Анн пред цялата класна стая. И от този ден тя стана примерна ученичка, а всички останали от рода Прингъл последваха нейния пример. Колкото до възрастните Прингъл, враждебността им се изпари яко дим. Вече нямаше оплаквания относно „дисциплината“ и домашните работи, нито пък тънки, коварни насмешки от този род. Всички направо се надпреварваха да оказват внимание на Анн. Нито една танцова или кънки забава не минаваше без нея. Защото, макар госпожица Сара лично да бе предала на пламъците фаталния дневник, паметта си е памет, и госпожица Шърли имаше какво да разкаже, стига да реши. Какво ли щяха да правят, ако оная госпожа Стантън, дето си пъха носа навсякъде, узнаеше, че капитан Майръм Прингъл бил човекоядец!
8
Седя си в моята кула и дочувам откъм кухнята как Ребека Дю весело си припява. Което ми припомня, че жената на свещеника ме покани да пея в хора! Естествено, накарали са я семейство Прингъл. Така че мога да пея в неделите, които не съм в „Грийн Гейбълс“. Родът Прингъл ми подаде крепка приятелска ръка — приеха ме изцяло. Какъв род само!
Каниха ме на три семейни тържества. Не виждам нищо лошо, но ми се струва, че всички госпожици в рода Прингъл подражават на стила на прическата ми. Е, какво пък, нали „подражанието е най-искреното ласкателство“. Освен това, Гилбърт, аз наистина ги харесвам, винаги съм си знаела, че ще стане така, ако ми предоставят възможност. Дори, както започвам да подозирам, рано или късно ще открия, че обичам Джен. Когато поиска, тя може да бъде очарователна, а е твърде очевидно, че желае да бъде такава.
Снощи дръпнах лъва за опашката; с други думи, смело изкачих стъпалата към главния вход на „Евъргрийнс“, озовах се на верандата с четирите бяло боядисани метални сандъка за цветя в ъглите и натиснах звънеца. Госпожица Мънкман отвори и аз я попитах дали ще пуснат Елизабет на разходка с мен. Очаквах да ми откажат, но Жената влезе, посъветва се с госпожа Камбъл, върна се и намусено каза, че Елизабет можела да дойде, но, моля ви се, не бивало да я задържам вън до късно. Чудя се дали и самата госпожа Камбъл не получава нареждания от госпожица Сара.
Елизабет слезе с танцова стъпка по мрачното стълбище. С червеното палто и зелената шапчица приличаше на фея и направо нямаше думи от радост.
— Толкова съм смутена и развълнувана, госпожице Шърли — прошепна ми тя веднага щом се отдалечихме. — Сега съм Бети. Винаги съм Бети, когато се чувствам така.
Поехме надолу по Пътя, който стига до Края на Света, вървяхме дотам, докъдето ни достигна смелост, после се върнахме. Тази вечер пристанището, притъмняло под пурпурния залез, някак загатваше за „приказна усамотеност“ и за тайнствени острови в незнайни морета.
— Госпожице Шърли, ако се затичаме бързо, ще успеем ли да влезем в залеза? — поиска да узнае тя.
Спомних си за Пол и неговите фантазии за „земята на залеза“.
— Ще трябва да изчакаме да настъпи голямото Утре, за да можем да го направим — отвърнах аз. — Погледни, Елизабет, виждаш ли оня златист облачен остров точно над входа на пристанището? Да си представим, че това е твоят Остров на Щастието.
— Някъде там, долу, наистина има остров — размечта се Елизабет. — Нарича се Летящия облак. Не е ли прекрасно име — сякаш взето от голямото Утре? Собственост е на някакъв господин от Бостън, който имал там лятна къща. Но аз си представям, че е мой.