Това потвърди и обърканата Трикс, която се промъкна в стаята и нервно прошепна:
— Олеле, Анн, той е в ужасно настроение! Сутринта изглеждаше доста дружелюбен и надеждите ни нараснаха, но следобед Хю Прингъл го би на дама, а татко не може да понася да губи на дама. Точно днес ли трябваше да се случи! Завари Езми, че се „възхищава от себе си пред огледалото“, както той се изрази, изпъди я от стаята й и заключи вратата. А тя, горкичката, просто се чудеше достатъчно добре ли изглежда, за да се хареса на Ленъкс Картър, доктора по филология. Нямаше възможност дори да си сложи перлената огърлица. Ами я ме погледни мене! Не посмях да си накъдря косата — татко не обича къдрици, които не са естествени — и изглеждам като някое плашило. Не че за мен това е от значение — казвам ти го, само за да разбереш. После татко изхвърли цветята, които мама постави на масата в трапезарията, и тя така тежко го преживява — знаеш ли колко трудно ги намери. И не й позволява да си сложи гранатовите обеци. В такова настроение не е бил, откак миналата пролет се завърна от Запада и откри, че мама е поставила в дневната червени завеси, а той предпочита да са виненочервени. О, Анн, бъди възможно най-разговорлива на масата, ако той си мълчи! Ако не го направиш, ще стане направо ужасно…
— Ще направя, каквото мога — обеща Анн, която определено никога не бе страдала от липса на теми за разговор. Но пък и никога не бе попадала в положение, пред каквото настоящето я изправяше.
Всички се събраха около масата, много красиво и добре подредена, въпреки липсващите цветя. Лицето на плахата госпожа Сайръс, облечена в сива копринена рокля, бе по-сиво и от дрехата й. Езми, красавицата на семейството, една много бледна красавица — с бледоруси коси, бледорозови устни и бледи незабравими очи — изглеждаше още по-бледа от обикновено, сякаш всеки миг ще припадне. Прингъл, пълничък, весел четиринадесетгодишен хлапак с кръгли очи и очила и със светлоруса почти бяла коса, имаше вид на вързано кученце, а Трикс — на ужасена ученичка.
Д-р Картър, който безспорно беше красавец, изглеждаше изящно с къдравите си тъмни коси, бляскави тъмни очи и очила със сребърни рамки, но Анн още от дните му като асистент в Редмънд го помнеше като един доста надут млад досадник. Той също се чувстваше неловко. Очевидно усещаше, че нещо не е наред — резонно заключение, щом домакинът ти просто важно се доближава и се тръшва на стола си начело на масата, без да каже нито дума на никого.
Сайръс не пожела да каже молитвата и госпожа Сайръс, ярко изчервена, я измърмори едва чуто. „За онова, което ще получим, Господи, истински сме благодарни.“ Вечерята започна зле: изнервената Езми изпусна вилицата си на пода. Всички, освен Сайръс, подскочиха, защото нервите им бяха опънати до скъсване. Сайръс изгледа Езми в яростно безмълвие с изпъкналите си сини очи. После изгледа и всички останали и ги смрази в мълчание. Когато госпожа Сайръс си сипа сос от хрян, той я измери с такъв поглед, който й напомни за болния й стомах. Повече не можа и да хапне от него, и беше благодарна за това. Не вярваше да я заболи, но пък за тази цел не биваше да яде нищо, Езми също. Двете само се преструваха, че ядат. Вечерята продължи в мъртво мълчание, прекъсвано от време на време от репликите на Трикс и Анн за времето. Очите на Трикс изразително молеха Анн да заговори, но тя за пръв път в живота си не намираше какво да каже. Отчаяно усещаше, че трябва да говори, но в главата й се въртяха все глупости, които не можеше да изрече на глас. Всички ли бяха омагьосани? Любопитно беше влиянието, което има над хората един мълчалив, заинатен мъж. Анн направо не можеше да повярва, че всичко това е възможно. А без съмнение, той действително бе доста щастлив да съзнава, че кара всички на масата да се чувстват така неудобно. Какво ли ставаше вътре в съзнанието му? Дали щеше да подскочи, ако някой го боцне с карфица? На Анн й се дощя да му зашлеви плесница, да му ожули кокалчетата, да го остави прав в ъгъла — да го наказва като най-лошото дете, каквото всъщност беше, въпреки щръкналата си посивяла коса и наежените мустаци.
А освен всичко останало, на Анн й се искаше да го застави да проговори. Инстинктивно усещаше, че за него няма да има по-голямо наказание на света от това да бъде въвлечен в разговор в момент, когато си е наумил и думица да не обели.
Ами ако стане и преднамерено счупи оная огромна, противна старомодна ваза там, на масичката в ъгъла? Ужасно натруфена вещ, обсипана с венци от рози и листенца, от която прахта се избърсва така трудно, а трябва да бъде поддържана безупречно чиста! Анн знаеше, че цялото семейство ненавижда тази ваза, но Сайръс Тейлър не искал и да чуе да я качат на тавана, защото била още от майка му. Анн си помисли, че смело би го сторила, само да знаеше, че това ще накара Сайръс да избухне и в гнева си да проговори.