Анн никога не би повярвала, че една вечер, която започва толкова ужасно, може да завърши така приятно. Сайръс можеше да бъде най-сърдечният, най-добрият събеседник; при това очевидно всичко се беше разминало, защото след няколко вечери Трикс дойде да уведоми Анн, че най-сетне събрала достатъчно смелост да каже на баща си за Джони.
— И как го прие, Трикс? Много ли беше ужасно?
— Ами! Съвсем не се държа ужасно! — срамежливо си призна Трикс. — Само изпръхтя и каза, че било крайно време Джони да си дойде на думата, след като цели две години се навърта наоколо и прогонва всички останали. Според мен усещаше, че просто не е редно толкова скоро да изпадне в нов „пристъп на сръдня“. А пък да ти кажа, Анн, между тези си „пристъпи“ татко наистина е душичка.
— Смятам, че той е много, много по-добър баща, отколкото заслужаваш — заключи Анн, точно в стила на Ребека Дю. — На онази вечеря ти се държа направо оскърбително, Трикс.
— Но нали ти започна всичко — заоправдава се Трикс. — Пък и добрият мил Прингъл ми помогна мъничко. Е, всичко е добро, свършва ли добре — и, слава богу, никога вече няма да ми се налага да бърша прахта от оная ваза!
11
Откъс от писмо до Гилбърт две седмици по-късно
Годежът на Езми Тейлър и д-р Ленъкс Картър вече е обявен. По всичко, което можах да схвана от несвързаните местни клюки, в онази фатална петъчна вечер той решил да я защити и да я спаси от баща й и от семейството й — а навярно и от приятелките й! Очевидно годежът бил резултат от кавалерското му чувство. Трикс продължава да твърди, че причината съм аз, и предполагам, че имам някакъв пръст в тази работа. Но смятам никога вече да не си правя подобни експерименти. Все едно да хванеш дявола за опашката.
Наистина не знам какво ми стана тогава, Гилбърт. Трябва да беше някаква тлееща искра от остарялата ми омраза към всичко, което намирисва на прингълщина. Сега вече наистина ми изглежда остаряла. Вече почти съм я забравила. Но хората край мен още се чудят. Госпожица Валънтайн Корталоу казала, че никак не се учудва, че съм спечелила рода Прингъл, защото съм имала „такова излъчване“; а жената на свещеника пък си мисли, че всичко е резултат от молитвите, които отправяла. Е, знае ли човек как точно е станало?
Вчера с Джен Прингъл се поразходихме след училище и си говорихме „за обувки, за кораби и за червен восък“ — за почти всичко, освен за геометрия. Тази тема я отбягваме. Джен е наясно, че не съм особено добра по геометрия, но мъничката подробност, която знам за капитан Майръм, уравновесява нещата. Дадох на Джен „Книга на мъчениците“ от Фокс. Мразя да раздавам книги, които обичам — когато ми ги върнат, някак имам чувството, че вече не са същите. Но пък на мен „Мъчениците“ ми е любима само защото преди години госпожа Алън ми я подари в неделното училище. Инак не обичам да чета за разни мъченици, все ме карат да се чувствам нищожна и засрамена — засрамена да си призная, че мразя да ставам от леглото в мразовити утрини и че вечно отлагам посещенията при зъболекаря.
Е, радвам се, че Езми и Трикс и двете са щастливи. Откакто собственият ми любовен романс процъфтява, все повече се интересувам от околните. Но, както знаеш, това е доброжелателен интерес. Не клюкарски, не злонамерен — просто се радвам, че по света има толкова много щастие.
Още е февруари и „над покрива на манастира снежец проблясва под луната“. Само дето покривът не е на никакъв манастир, а на хамбара на господин Хамилтън. Но започвам да си мисля: още само няколко седмици, и ще дойде пролетта, а след още няколко седмици ще дойде и лятото, и ваканцията, и „Грийн Гейбълс“… И златното слънце над ливадите в Авонлий… И заливът, сребрист на зазоряване, сапфиреносин под лунната светлина, и пурпурен по залез… и ти…
Безкрайни са плановете ни с малката Елизабет за тази пролет. Вече сме много добри приятелки. Всяка вечер й нося млякото, а от време на време, много рядко, я пускат с мен на разходка. Открихме, че рождените ни дни са в един и същи ден, и Елизабет стана пурпурна от вълнение. Толкова е сладка, когато се изчервява. А обикновено е прекалено бледа и млякото не я зачервява. Бузките й порозовяват единствено когато се връщаме от разходка и я е облъхнал привечерният вятър. Веднъж мрачно ме попита: