P. S. 2. Смених перото си. И те обичам, защото не си такъв надут като д-р Картър. И те обичам, защото нямаш такива щръкнали уши като на Джони. И — най-съществената причина — обичам те, просто защото си си Гилбърт!
12
„Уинди Уилоус“
Уличката на привиденията
30 май
Най-скъпи и още по-скъпи мой,
Пролет е!
Навярно не си го и разбрал сред суматохата на изпитите в Кингспорт. Но аз го съзнавам с всяка своя клетка. Цял Съмърсайд го съзнава. И най-невзрачните улички са изменени под пръстите на цветовете, надвиснали над старите стобори, и от редиците глухарчета в тревата край дворните пътеки. Дори и китайската девойка на полицата ми го съзнава, и съм сигурна, че само да мога някоя нощ да се пробудя достатъчно бързо, ще я хвана да танцува самотно с розовите си обувчици с позлатени токчета.
Всичко ми нашепва: „Пролет е!“ — и малките смеещи се поточета, и сините мъгли над Царя на бурите, и кленовете в гробището, където ходя да чета писмата ти, и побелелите череши по Уличката на привиденията, и лъскавите, жизнерадостни червеношийки, които предизвикателно подскачат под носа на Дъсти Милър в задния двор, и бръшлянът, който пада на зелени гирлянди над малката врата, при която Елизабет идва за млякото си, и елите край гробището, вирнали новите пискюли по връхчетата на клоните си. Дори самото старо гробище, където над главите на мъртвите са насадени какви ли не цветя, и те цъфтят и зеленеят, сякаш искат да кажат: „Дори и тук животът надделява над смъртта“. Онази вечер си направих наистина прекрасна разходка до гробището. (Убедена съм, че Ребека Дю намира вкуса ми към тия разходки за ужасяващо патологичен. „Не мога да проумея какво толкова те влече към онова злощастно място“, все ми вика тя.) Бродих там в ароматния зелен полумрак и се питах дали очите на Стивън Прингъл най-сетне са се затворили и дали жената на Нейтан Прингъл действително се е опитвала да го отрови. Гробът й изглежда така невинен с новопораслата трева и юнски лилии, че стигнах до извода, че всичко е било пълна клевета.
Само месец още, и ще си ида у дома за ваканцията! Непрестанно мисля за обсипаните в сняг дървета на старата овощна градина в „Грийн Гейбълс“, за старото мостче над Езерото на бляскавите води, за далечния шум на прибоя, за един летен следобед в Алеята на влюбените… и за теб!
Тази вечер, Гилбърт, перото ми просто е точно каквото ми трябва и…
(Две страници пропуснати)
Тази вечер навестих семейство Гибсън. Преди известно време Марила ме помоли да ида да ги видя, понеже някога, когато живеели в Белите пясъци, били близки. Аз съответно ги навестих и оттогава ходя там веднъж седмично, защото Полин явно се радва на посещенията ми, а много ми е жал за нея. Направо е робиня на онази ужасна старица майка си.
Госпожа Адониръм Гибсън е осемдесетгодишна и прекарва дните си в инвалидна количка. Преместили се в Съмърсайд преди петнадесет години. Полин, която е на четиридесет и пет, е най-малката от децата — всичките й братя и сестри се изпоженили и всичките твърдо не приемат госпожа Адониръм в домовете си. Ето защо Полин се грижи за къщата и едва ли не носи майка си на ръце. Тя е малко бледичка, с очи на кошута и златистокестеняви, все още бляскави и красиви коси. Доста са заможни, и ако не беше майка й, Полин щеше да си живее чудесно. Тя просто обича да работи за църквата и би била направо щастлива да се включи в Женското мисионерско благотворително дружество и да подготвя църковни вечери и общи събрания. Но сега едва успява да се измъкне от къщи дори в неделя, за да иде на църква. И не виждам никакъв изход за нея, тъй като старата госпожа Гибсън явно ще живее сто години. И макар и да не може да използва краката си, определено няма никакви проблеми с използването на езика си. Винаги ме обзема безпомощна ярост, като седя там и я слушам как язвително се подиграва с горкичката Полин. Е, все пак Полин ми довери, че майка й „има високо мнение“ за мен и че когато съм наоколо, се отнасяла с нея доста по-мило. Ако е така, направо изтръпвам, като си представя как ли се държи, когато мен ме няма.
Полин не се осмелява да направи нищичко, без да се допита до майка си. Дори дрехите си не може да избира сама, освен някой и друг чифт чорапи. Всичко трябва да се изпраща за одобрение на госпожа Гибсън; всичко трябва да бъде доизносвано и преобръщано по два пъти. Шапката на Полин е отпреди четири години!
Госпожа Гибсън не може да понася никакъв шум, нито пък чист въздух в дома си. Разправят, че никога в живота си не се била засмяла. Тъй или инак, самата аз наистина не съм я видяла да се усмихва, и като я погледна, неусетно се питам как ли ще изглежда лицето й, ако се засмее. Полин дори не може да си има собствена стая. Трябва да спи в стаята на майка си и нощем да става почти всяка минута, за да разтрива гърба на госпожа Гибсън, да й дава хапчета, да й носи бутилка с гореща вода — гореща, а не топла! — да й намества възглавниците или пък да проверява какви са ония тайнствени шумове в задния двор… Госпожа Гибсън се наспива следобед, а нощите си прекарва, като изнамира на Полин все нови и нови задачи.