И все пак нищо и никога не би могло да превърне Полин в кисело мрънкало. Тя е добра, всеотдайна и търпелива, и се радвам, че си има куче, което да обича. Това куче е единственото нещо, което някога е взела на своя глава, и то само защото някъде из града станал обир и госпожа Гибсън решила, че то ще ги пази. Полин дори не смее да покаже пред майка си колко много обича кучето. Госпожа Гибсън го ненавижда и все мърмори, че разнасяло кокали из къщи, но по някаква своя си егоистична причина все не нарежда да го махнат.
Аз обаче най-сетне имам възможност да направя нещо за Полин, и ще го направя. Ще й дам един истински ден, макар и заради това да не отида следващия уикенд в „Грийн Гейбълс“.
Тази вечер, като влязох, забелязах, че Полин е плакала. Госпожа Гибсън не ме остави дълго на съмненията ми:
— Полин иска да замине и да ме изостави, госпожице Шърли — рече тя. — Каква благодарна дъщеря си имам, а?
— Само за един ден, мамичко! — Полин преглътна едно хълцане и се опита да се усмихне.
— Само за един ден, разправя тя! Е, вие поне знаете какви са моите дни, госпожице Шърли. Всички знаят какви са моите дни. Но вие, госпожице Шърли, все още не знаете, и се надявам никога да не узнаете колко дълъг може да бъде един ден, когато човек страда.
Много добре знаех, че госпожа Гибсън никак, ама никак не страда, така че не си направих труда да й съчувствам.
— Мамичко, но аз, разбира се, ще намеря кой да остане при теб — рече Полин и ми обясни: — Виждате ли, идната събота братовчедка ми Луиза празнува сребърната си сватба в Белите пясъци и държи да отида. Бях й шаферка, когато се омъжваше за Морис Хилтън. Толкова ми се иска да отида, стига само мамичка да даде съгласието си…
— Е, щом трябва да си умра сам-самичка, значи така трябва — заяви госпожа Гибсън. — Оставям всичко на собствената ти съвест, Полин.
Разбрах, че Полин е изгубила битката още в мига, в който госпожа Гибсън заговори за съвест. Госпожа Гибсън цял живот е налагала своето, като оставяла нещата на съвестта на околните. Казват, че някакъв младеж години наред искал да се ожени за Полин, но госпожа Гибсън попречила, като оставила нещата на съвестта на Полин.
Полин изтри очи, събра сили за една жалка усмивка и се захвана с роклята, която преправяше — противно каре в зелено и черно.
— О, Полин, я не се цупи! — отсече госпожа Гибсън. — Не мога да понасям нацупени хора! И не забравяй да зашиеш якичка на роклята! Ще повярвате ли, госпожице Шърли, тя всъщност искаше да остави роклята без якичка. Ако си отида, и дълбоки деколтета ще вземе да носи!
Погледнах бедната Полин. Стройната й шия, още доста сочна и хубава, бе стегната във висока, колосана дантелена яка.
— Роклите без яки са на мода сега — вметнах.
— Роклите без яки — отряза госпожа Гибсън — са неприлични!
(Между другото, самата аз бях с рокля без яка.)
— Нещо повече — продължи госпожа Гибсън, като се върна на предишната тема, — тоя Морис Хилтън никога не ми е харесвал. Майка му беше Крокет по баща. Никога не е имал чувство за благоприличие. Все целува жена си на най-неподходящи места!
(А ти, Гилбърт, убеден ли си, че ме целуваш само на подходящи места? Боя се, че за госпожа Гибсън трапчинката на шията например би била най-неподходящото място.)
— Но, мамичко, не помниш ли, това се случи в деня, когато конят на Харви Уидър едва не я премаза, както препускаше право към градината на църквата! Напълно естествено беше Морис да е малко развълнуван.
— Полин, не ми противоречи, моля те! Все още твърдя, че това е неподходящо място хората да се целуват. Но, то се знае, моето мнение вече не означава нищо за никого. То се знае, че всеки иска да ме види в гроба. Знам какъв товар съм за теб. Де да можех и да умра. Никой не ме иска.
— Не говори така, мамичко! — замоли я Полин.
— Ще говоря така. Ето те тебе, наумила си да ходиш на оная сребърна сватба, макар да знаеш, че не желая това.