— Мамичко, миличка, няма да отида. Не бих и помислила да отида, щом ти не го желаеш. Не се вълнувай толкова.
— О, не, аз не мога да си позволя дори мъничко вълнение, нали така, за да поразведря еднообразния си живот! Нали не си тръгвате така скоро, госпожице Шърли?
Изпитвах усещането, че ако остана още малко, или ще полудея, или ще зашлевя госпожа Адониръм през сбръчканото лице. Ето защо обясних, че имам да проверявам контролни.
— Добре де, добре, разбирам, че за едно младо момиче две стари жени като нас са твърде жалка компания — въздъхна госпожа Гибсън. — Пък и Полин не е никак весела, нали така, Полин? Никак весела. Не ме учудва, че на госпожица Шърли не й се остава повече.
Полин ме изпрати до верандата. Луната огряваше малката й градинка и проблясваше над пристанището. Мек приятен повей нашепваше нещо на побелялото ябълково дръвче. Беше пролет… пролет… пролет! Дори и госпожа Гибсън не може да накара сливите да спрат да цъфтят. И меките сиво-сини очи на Полин се изпълниха със сълзи.
— Толкова ми се ще да ида на сребърната сватба на Лу — продължително въздъхна тя с отчаяно смирение.
— Ще идете — казах аз.
— О, не, скъпа, не мога да отида. Мамичка, милата, никога няма да се съгласи. Просто трябва да си го избия от главата. Не е ли прекрасна луната тази вечер? — добави тя с тих, весел тон.
— Не съм чула да е излязло нещо добро, когато човек зяпа луната — провикна се госпожа Гибсън откъм прозореца на дневната. — Хайде, Полин, стига си чуруликала там, ами влез ми донеси червените спални пантофки, дето са обточени с кожа. Тия обувки направо ужасно ми стискат. Но никой не го е грижа как страдам аз.
Почувствах, че лично мен наистина не ме е грижа как страда тя. Бедната миличка Полин! Но за Полин определено идва почивният ден, и тя ще отиде на онази сребърна сватба. Аз, Анн Шърли, казах!
Щом се прибрах, разказах всичко на Ребека Дю и на вдовиците и много се смяхме, докато измисляхме какви ли не прекрасни обиди по адрес на госпожа Гибсън. Леля Кейт не мисли, че ще успея да склоня госпожа Гибсън да пусне Полин, но Ребека Дю вярва в мен:
— Каквото и да стане, ако не можеш, значи никой не може — казва тя.
Наскоро бях на вечеря у госпожа Том Прингъл, онази, дето не ме взе на квартира. (Ребека твърди, че съм най-изгодната наемателка, за която е чувала, понеже така често ме канят на вечеря.) Много се радвам, че не ме взе. Тя е мила и мъркаща, и ще я пуснат и в рая заради кейковете й, но нейният дом не е „Уинди Уилоус“, не се намира на Уличката на привиденията, а и тя не е нито леля Кейт, нито леля Чати, нито Ребека Дю. Аз си ги обичам и трите, и ще остана тук на квартира и през следващата, и през по-следващата година. Креслото ми винаги е „креслото на госпожица Шърли“, и леля Чати разправя, че когато ме няма, Ребека Дю сервира и на моето място, „че да не изглежда тъй самотно“. Понякога чувствата на леля Чати са малко пообъркани, но тя твърди, че вече ме разбирала и знаела, че никога няма съзнателно да я обидя.
С малката Елизабет вече излизаме на разходка по два пъти седмично. Госпожа Камбъл се съгласи на това, но не бива по-често, и никога в неделя. Пролетно време нещата при малката Елизабет са по-добре. Дори и в оная мрачна стара къща прониква по някой слънчев лъч, а отвън тя изглежда дори красива, когато по нея затанцуват сенките от върховете на дърветата. И все пак Елизабет обича да бяга оттам винаги, когато може. Понякога отиваме до града, та да може да разгледа осветените витрини. Но най-често вървим дотам, докъдето ни стига смелост, по Пътя, който води до Края на света, и всеки завой преминаваме с чувство за приключение и очакване, сякаш зад него ще открием голямото Утре, а ниските зелени вечерни хълмове меко се гушат един до друг в далечината. Едно от нещата, които ще направи Елизабет в голямото Утре, е „да иде във Филаделфия и да види ангела в църквата“. Не съм й казвала — пък и никога няма да й кажа — че човек достатъчно бързо губи илюзиите си. Но както и да е, ако можехме да стигнем до голямото Утре, кой знае какво щяхме да намерим там? Навярно ангели има навсякъде.
Понякога през кристалния пролетен въздух наблюдаваме как корабите навлизат в пристанището с попътния вятър и оставят блестящи дири по водата, а Елизабет се пита дали баща й не е на борда на някой от тях. Вкопчила се е в надеждата, че някой ден той може и да дойде. Аз пък не мога да проумея защо не идва. Убедена съм, че би дошъл, само да знаеше каква мила дъщеричка жадува за него тук. Предполагам, че изобщо не съзнава, че тя вече е доста голямо момиче. Предполагам, че още я мисли за малкото бебе, струвало живота на жена му.