— Но, мамичко! Как можа да ти хрумне, че бих го направила?!
— Направи го на сватбата на Нанси Паркър.
— Но това беше преди тридесет и пет години! Да не мислиш, че бих го сторила и сега?
— Време ти е да тръгваш. Какво си се раздърдорила? Да не искаш да изпуснеш влака?
Полин побърза да излезе и Анн въздъхна с облекчение. Боеше се старата госпожа Гибсън в последния момент да не бъде обзета от сатанинския импулс да задържи Полин, додето влакът не тръгне.
— Най-сетне малко спокойствие — обади се госпожа Гибсън. — Тази къща е безобразно разхвърляна, госпожице Шърли. Надявам се, разбирате, че невинаги е такава. Последните един-два дни Полин не знаеше на кой свят е. Бихте ли преместили онази ваза с два-три сантиметра по-наляво, ако обичате?… Не, не, върнете я обратно. Онзи абажур е изкривен… Е, така е ма-алко по-добре. Но едната щора е малко по-ниско от другата. Бих искала да ги изравните.
За нещастие Анн дръпна щората твърде енергично, тя се изплъзна от пръстите й и рязко се вдигна догоре.
— Ах, вижте пък сега!… — възкликна госпожа Гибсън.
Анн нищо не видя, само добросъвестно намести щората.
— А сега, госпожо Гибсън, да ви направя ли чаша хубав чай?
— Наистина имам нужда от нещо. Направо съм изтощена от всичкото това безпокойство и суетене. Стомахът ми направо се е свил на топка — патетично рече госпожа Гибсън. — Можете ли да правите свестен чай? Някои хора го приготвят така, че по-скоро бих изпила чаша кал.
— Марила Кътбърт ме е научила да правя чай. Ще видите. Но най-напред ще ви изкарам с количката отвън на верандата, за да можете да се порадвате на изгрева.
— От години не съм излизала на верандата — възрази госпожа Гибсън.
— О, днес времето е толкова хубаво, че няма да ви навреди. Ще ми се да видите как е цъфнала дивата ябълка, а не можете да я видите, без да излезете отвън. Пък и вятърът днес е южен, тъй че ще усетите дъха на детелините откъм ливадата на Норман Джонсън. Ще направя чая и ще го изпием заедно, после ще взема ръкоделието си, ще си седим там и ще критикуваме минувачите.
— Аз не обсъждам хората — целомъдрено отвърна госпожа Гибсън. — Не е християнско. Бихте ли ми казали всичката тази коса ваша собствена ли е?
— Всеки косъм от нея — разсмя се Анн.
— Колко жалко, че е червена. Макар че напоследък червената коса май излиза на мода. Някак ми харесва смехът ви. Нервното кикотене на горката Полин винаги ми действа на нервите. Е, щом трябва да изляза отвън, предполагам, че трябва. Най-вероятно там ще си умра, но отговорността ще бъде ваша, госпожице Шърли. Не забравяйте, че съм на осемдесет — на цели осемдесет години, макар и да чух, че старият Дейви Акман разправял из цял Съмърсайд, че съм била само на седемдесет и девет. Майка му беше Уот по баща, а семейство Уот винаги са били завистливи.
Анн ловко изкара количката и доказа колко е сръчна в наместването на възглавници. Скоро след това донесе чая и госпожа Гибсън благоволи да го одобри.
— Да-а, това може да се пие, госпожице Шърли. Ох, боже мой, някога ми се наложи цяла година да живея само на течности. Изобщо не смятаха, че ще се оправя. Често си мисля, че така май щеше да е по-добре… Това ли е ябълковото дърво, за което така разпалено говорехте?
— Да. Не е ли прекрасно? Така искрящо бяло на фона на яркосиньото небе.
— Не съм поетична натура — беше единственият коментар на госпожа Гибсън. Но след втората чаша чай тя стана доста по-любезна, сутринта отмина и не усетиха кога дойде време за обяд.
— Ще отида да го приготвя и ще го сервирам тук на една малка масичка.
— Не, госпожичке, не! Не на мен подобни щуротии! Какво ще кажат хората, ако се храним отвън, пред очите на всички? Не отричам, че тук е доста приятно — макар ароматът на ябълката винаги да ми е замайвал главата — нито че сутринта премина много по-бързо от друг път, но никой на този свят няма да ме накара да обядвам на открито. Да не съм циганка! Внимавайте добре да си измиете ръцете, преди да приготвите обяда. Божичко, госпожа Стори май очаква гости. Изкарала е на простора завивките от всичките си спални за гости. И то не от гостоприемство, а само и само от стремеж да направи сензация. Майка й беше Кеъри по баща.
От обяда, който Анн приготви, остана доволна дори и госпожа Гибсън:
— Не съм и мислила, че човек, който списва за вестниците, умее да готви. Но, естествено, щом сте отгледана от Марила Кътбърт… Нейната майка беше Джонсън по баща. Предполагам, че там на сватбата Полин направо ще преяде. Никога не знае кога да спре. Същата като баща си. Пред очите ми е преяждал с ягоди, макар да си знаеше, че само след час ще се превива от болки. Показвала ли съм ви портрета му, госпожице Шърли?… Я идете в гостната и го донесете. Ще го намерите под леглото. И гледайте да не ровите по чекмеджетата, докато сте горе. Само проверете да няма прашни валма под бюрото. Нямам й вяра на Полин… А, да, ето го. Майка му беше Уокър по баща. Днес вече няма такива мъже. В какви упадъчни времена живеем, госпожице Шърли…