— Смятам, че той е един психологически анахронизъм — сериозно заяви тя.
На госпожа Гибсън дори не й мигна окото:
— Съгласна съм с вас — рече тя.
После се престори, че спи.
15
Към десет часа се върна Полин — една заруменяла Полин, със светнали от щастие очи, която изглеждаше подмладена с десет години, въпреки износената си тафтена рокля и старата си шапка. Носеше красив букет и веднага го поднесе на мрачната старица в инвалидния стол.
— Булката ти изпраща букета си, мамичко. Не е ли прекрасен? Двадесет и пет бели рози.
— Детински залъгалки! Но никой, предполагам, не се е сетил да ми изпрати парче от сватбената торта. В днешно време на хората явно не им е останало и капчица роднинско чувство. Е, нищо, нищо, ще дойде ден…
— Но те ти изпращат. Ето, тук, в чантата ми има едно огромно парче. И всички питаха за теб, и ти изпращат много целувки, мамичко.
— Добре ли изкарахте? — попита Анн.
Полин седна на един твърд стол, защото си знаеше, че ако седне на кресло, ще възмути майка си, и предпазливо отвърна:
— Много добре. Сватбеният обяд беше чудесен, и господин Фрийман, свещеникът на Залива на чайките, бракосъчета отново Луиза и Морис…
— Ето това наричам аз светотатство!
— … и после фотографът ни засне всичките. Цветята бяха направо чудни. Салонът приличаше на беседка…
— Точно като на погребение, предполагам.
— … и, о, мамичко, и Мери Лъкли бе дошла от Запад — госпожа Флеминг де. Нали помниш какви приятелки сме били винаги с нея. Обичахме да се наричаме Поли и Моли.
— Твърде глупави имена.
— Толкова хубаво беше да се видим отново и да си поприказваме надълго и нашироко за старите времена. И сестра й Ем беше, такова бебче си има, истинско бонбонче!
— Говориш, сякаш е нещо за ядене — изръмжа госпожа Гибсън. — Всички бебета са еднакви.
— О, в никакъв случай! Бебетата никога не си приличат — намеси се Анн, която тъкмо внасяше ваза с вода за розите на госпожа Гибсън. — Всяко бебе е едно чудо.
— Ами, имала съм ги десет, и в никое от тях не съм видяла никакво чудо. Полин, седни мирна, ако можеш. Разсейваш ме. Виждам, че не те интересува как съм прекарала аз. Но май не бива и да го очаквам.
— И без да те питам, мога да видя как си прекарала, мамичко. Толкова бодра и весела изглеждаш. — Все още под впечатленията от изтеклия ден, Полин можеше да бъде безгрижна и весела дори и пред майка си. — Сигурна съм, че двете с госпожица Шърли сте прекарали добре.
— Достатъчно добре. Просто я оставих да прави каквото си иска. Признавам, че за пръв път от години насам си поприказвах интересно. Не съм чак толкова близо до гроба, колкото им се ще на някои хора. Слава богу, още нито съм оглушала, нито съм се вдетинила. Е, следващия път, предполагам, ще отлетиш и до луната. И предполагам, че съвсем случайно никой не е и обърнал внимание на моето сарсапарилово вино, нали?
— Напротив! Казаха, че е чудесно.
— Само си губиш времето да ми ги разправяш тия. Върна ли поне бутилката, или нямаше защо да очаквам да си спомниш такова нещо?
— Бутилката… Бутилката се счупи — заекна Полин. — Някой я бутна в килера. Но Луиза ми даде друга, мамичко, съвсем същата, така че няма защо да се притесняваш.
— Тази бутилка ми беше още откакто съм завъртяла домакинство. Бутилката на Луиза не може да е същата. В днешно време вече не правят такива. Бих искала да ми донесеш още един шал. Нещо се разкихах. Сигурно съм настинала ужасно. Очевидно и двете не можете да запомните, че не бива да ме оставяте на нощния въздух. Това като че ли ще върне неврита ми.
Точно в този момент се отби някаква стара съседка и Полин веднага прие предложението на Анн да я поизпрати малко.
— Лека нощ, госпожице Шърли — каза госпожа Гибсън доста благосклонно. — Много съм ви задължена. Ако в този град имаше повече хора като вас, всичко щеше да е къде-къде по-добре. — Тя беззъбо се усмихна и като придърпа Анн надолу към себе си, прошепна: — Не ми пука какви ги говорят хората. Според мен сте си направо хубавица.
Полин и Анн тръгнаха по улицата в прохладната зелена нощ и Полин се отпусна да разказва онова, което не посмя пред майка си:
— О, госпожице Шърли, божествено беше! Как ще мога да ви се отплатя? Никога не съм прекарвала такъв чудесен ден. Ще го помня години наред. Толкова беше забавно пак да съм шаферка. А капитан Айзак Кент беше шафер. Той… той някога ми беше ухажор. Е, не чак ухажор — не мисля, че изобщо е имал някакви сериозни намерения, но известно време излизахме заедно. Та той ми направи два комплимента. „Помня колко хубава бяхте на сватбата на Луиза с онази виненочервена рокля“ — рече той. Не е ли прекрасно, че си спомня роклята ми? И после каза: „Косите ви, както винаги, изглеждат като меласов карамел“. Нали няма нищо нередно в тия думи, госпожице Шърли?