— Съвсем нищо.
— А след като всички си тръгнаха, с Лу и Моли хубавичко си похапнахме. Толкова бях гладна… От години не съм усещала такъв глад. Толкова беше хубаво да ям точно каквото ми се яде и никой да не ми натяква кое е вредно за стомаха ми. След вечеря с Мери отидохме до старата й къща и се разхождахме из градината и си припомнихме старите времена. Видяхме люляците, които посадихме преди толкова години. Като момичета прекарахме там няколко прекрасни лета. По залез-слънце слязохме до скъпия стар бряг, седнахме на една скала и помълчахме. Долу в пристанището биеше камбана и беше чудесно отново да усетим морския бриз и да видим как звездите се отразяват и трептят във водата. Бях забравила колко са красиви вечерите в Залива… Върнахме се чак когато се стъмни, и господин Грегър вече беше готов да тръгваме. И така — заключи Полин със смях, — „Старицата се върна вкъщи тази нощ“.
— Ще ми се… ще ми се да не ви беше така тежко вкъщи, Полин.
— О, скъпа госпожице Шърли, за мен това вече няма значение — побърза да я прекъсне Полин. — В крайна сметка бедната мамичка има нужда от мен. Толкова е хубаво да си нужен на някого, скъпа моя.
Да, хубаво беше да си нужен на някого. Анн се размисли над това в стаичката си в кулата, където Дъсти Милър, изплъзнал се от Ребека Дю и от вдовиците, се беше свил на кълбо в краката й. Мислеше си за Полин, която заприпка към своя затвор бързешком, но придружена от „безсмъртния дух на един щастлив ден“.
— Надявам се винаги да съм нужна на някого, Дъсти Милър — рече Анн. — Просто е чудесно да можеш да дариш щастие на някого. Толкова съм щастлива, че подарих на Полин този ден. Но как мислиш, Дъсти Милър, дали някой ден и аз няма да се превърна в някоя госпожа Адониръм Гибсън, ако взема да доживея до осемдесет? А, Дъсти Милър?
И Дъсти Милър със звучно гърлесто мъркане я увери, че няма.
16
Анн пристигна в Бонивю в петък вечерта преди сватбата. Семейство Нелсън даваха вечеря за някои семейни приятели и гости, които пристигаха с ферибота. Огромната безразборно построена лятна къща на д-р Нелсън се намираше сред смърчова горичка на дълъг нос, обграден от двете страни от залива, а отвъд — от златисти дюни, които знаеха за ветровете всичко, което може да се знае.
Анн я хареса още от мига, в който я видя. Една стара каменна къща винаги вдъхва спокойствие и достойнство. Тя не се бои какво ще й сторят дъждът, ветровете или капризите на модата. А в тази юнска вечер тя направо клокочеше от млад живот и възбуда — от момичешки смях, от поздравления на стари приятели, от двуколки, които идват и си тръгват, от дечица, които търчат навсякъде, от пристигащи подаръци, от хора в прекрасно предсватбено вълнение, докато двата черни котарака на д-р Нелсън, Барнабас и Сол, се излежаваха на парапета на верандата и наблюдаваха всичко наоколо като два невъзмутими сфинкса със самурени кожи.
Сали се отдели от тълпата и махна на Анн да се качи:
— За теб запазихме северната таванска стая. Разбира се, ще трябва да я делиш с още най-малко три момичета. Тук е същинска революция. Татко разпъна палатка за момчетата долу сред смърчовете, по-късно ще поставим и походни легла на остъклената веранда отзад. А повечето деца, разбира се, можем да ги поберем в хамбара. О, Анн, толкова се вълнувам! Да се омъжваш наистина е безкрайно забавно. Сватбената ми рокля току-що пристигна от Монреал. Истинска мечта! От кремава рипсена коприна, с голяма кръгла дантелена яка и бродирана с перли… А какви прекрасни подаръци пристигнаха! Ето го твоето легло. На другите са Мейми Грей, Дот Фрейзър и Сис Палмър. Майка ми искаше да сложи тук и Ейми Стюарт, но не й позволих. Ейми те мрази, защото искаше тя да ми е шаферка. Но не можех да си взема такава пълничка и трътлеста шаферка, нали? Нали така? Освен всичко останало, с тая жълто-зелена рокля ще изглежда като болна от морска болест. Ох, Анн, но дойде и леля Мишкоедка! Пристигна преди броени минути и всички направо сме в ужас. Разбира се, длъжни бяхме да я поканим, но не сме и помисляли, че ще пристигне по-рано от утре.
— Коя, за бога, е тази леля Мишкоедка?