— Лелята на татко, госпожа Джеймс Дженеди. Е, разбира се, тя всъщност се казва леля Грейс, но Томи й измисли прякора „леля Мишкоедка“, защото винаги се вре навсякъде точно като котка, дебнеща мишка, и все надушва неща, които не искаме да разбере. Няма спасение от нея. Дори, от страх да не пропусне нещо, сутрин става най-рано, а вечер си ляга последна. Но това не е най-лошото. Ако има нещо, за което да не бива да се говори, тя задължително ще го спомене, и така и не се научи, че има въпроси, които не бива да се задават. Татко нарича репликите й „уместните забележки на леля Мишкоедка“. Убедена съм, че ще провали вечерята. Ето я на, задава се насам.
Вратата се отвори и влезе леля Мишкоедка — пълна, загоряла от слънцето женица с изпъкнали очи, лъхаща на нафталин и с хронично настръхнало изражение на лицето. Извън това си изражение тя действително много наподобяваше дебнещ котарак.
— Вие сте значи тази госпожица Шърли, за която непрекъснато слушам толкова много. Изобщо не приличате на онази госпожица Шърли, която някога познавах. Тя имаше такива красиви очи. Е, Сали, значи най-после се омъжваш. Остава само горкичката Нора. Ами да, майка ти е направо щастлива, дето се отърва от пет от вас. Преди осем години й казах: „Джейн, викам, да не мислиш, че изобщо някога ще омъжиш всичките тия момичета?“. Така де, мъжът не става за нищо друго, освен да създава проблеми, поне аз така ги виждам нещата; а от всички несигурни неща бракът е най-несигурното. Но пък какво друго й остава на жената на тоя свят? Тъкмо това разправях досега на горкичката Нора. „Помни ми думите, Нора — рекох, — хич не е забавно да си стара мома. Какво си мисли тоя Джим Уилкокс?“
— О, лельо Грейс, да не беше й го казвала! Миналия януари Джим и Нора се скараха за нещо си и оттогава той изобщо не се е мяркал.
— Вярвам, че човек трябва да казва каквото мисли. По-добре е нещата да бъдат изричани. Чух, че са се скарали. И точно затова я попитах за него. „Ти наистина трябва да знаеш — й рекох, — че разправят, че се навъртал около Елинор Прингъл.“ А тя почервеня и побесня и гневно изхвърча навън. Какво пък търси тук Вера Джонсън? Тя не ни е никаква роднина.
— Вера винаги ми е била близка приятелка, лельо Грейс. Тя ще свири Сватбения марш.
— Точно пък тя ли? Е, надявам се поне да не се обърка да засвири Погребалния марш, както направи госпожа Том Скот на сватбата на Дора Бест. Такава лоша поличба… Не проумявам само къде ще сместите цялата тая навалица за през нощта. Някои от нас май ще трябва да спят по гардеробите.
— О, ще се намери местенце за всекиго, лельо Грейс.
— Е, хубаво, Сали. Надявам се само да не промениш решението си в последния момент, както направи Хелън Съмърс. Това така обърква нещата. Баща ти е в ужасно добро настроение. Никога не съм била човек, който ще тръгне да вещае беди, но все се надявам това да не е затишие пред буря. Виждала съм как стават тия неща.
— А, не, лельо Грейс, при татко всичко си е наред. Просто е малко развълнуван.
— Ах, Сали, прекалено си млада, за да знаеш всичко, което може да се случи. Майка ти ми каза, че церемонията е утре по пладне. Как се менят модите за сватбите, също както всичко останало, при това не към добро. Когато аз се омъжвах, беше вечерна сватба, и баща ми се запаси за сватбата с цели двадесет галона ликьор. Ех, скъпа моя, времената вече не са същите… Какво й става на Мърси Даниълс? Срещнах я по стълбите — лицето й ужасно е потъмняло.
— Може да не се е мила — изкикоти се Сали, като се намъкваше във вечерната си рокля.
— Не се дръж така непочтително! — избухна леля Мишкоедка. — Трябва да я извините, госпожице Шърли. Просто не е свикнала да се омъжва. Е, надявам се поне младоженецът да не изглежда като преследвано животно, както повечето от тях изглеждат. Предполагам, че така се чувстват, но няма защо да го показват толкова явно. И се надявам да не забрави пръстена, както направи някога Ъптън Харди. Наложи се двамата с Флора да се венчаят с пръстен, свален от корниза на завесата. Е, хубаво, ще ида да хвърля още един поглед на сватбените подаръци. Получила си множество красиви неща, Сали. Надявам се само да не ти е чак толкова трудно, както ми се струва, да поддържаш дръжките на ония лъжици излъскани.
Вечерята на голямата остъклена веранда беше весело преживяване. Навсякъде бяха накачени китайски фенери, които хвърляха мека светлина върху красивите рокли, бляскавите коси и белите, гладки чела на момичетата. Барнабас и Сол седяха като абаносови статуетки върху широките облегалки на креслото на доктора, където той подаваше ту на единия, ту на другия по някоя вкусна мръвчица.