— Нещата са по-зле единствено при Паркър Прингъл — заяви леля Мишкоедка. — Онзи сервира на кучето си на отделен стол, със собствена салфетка. Нищо, нищо, рано или късно възмездието идва…
Празненството беше голямо — освен шаферите и шаферките присъстваха всички омъжени дъщери на Нелсън със съпрузите си; а беше и весело, въпреки „уместните забележки“ на леля Мишкоедка — или може би тъкмо заради тях. Никой не приемаше леля Мишкоедка на сериозно — младежите явно я вземаха на подбив. Когато я представяха на Гордън Хил, тя изтърси: „Я гледай, та ти съвсем не изглеждаш така, както очаквах. Все смятах, че Сали ще си избере някой висок, красив мъж“ — и цялата веранда се заля от смях. Гордън Хил, който си беше нисичък и даже близките му приятели определяха чертите му най-меко като „приятни“, си знаеше, че никога няма да чуе последното определение. На Дот Фрейзър й каза: „Я гледай, всеки път като те видя, все си с нова рокля! Надявам се само портфейлът на баща ти да издържи още някоя и друга година“. Дот, естествено, можеше да я навре в миша дупка, но на някои от момичетата това им се стори забавно. А когато мрачно отбеляза насред подготовката за сватбения обяд: „Надявам се само, че после всички ще си оставят лъжичките. След сватбата на Гърти Пол пет лъжички липсваха. Така и не се намериха“ — госпожа Нелсън, която бе взела три дузини лъжички назаем, пък и снахите й, от които ги беше заела, добиха направо измъчен вид. Но д-р Нелсън весело се разсмя:
— Ще накараме всеки да си обърне джобовете, преди да си тръгне, лельо Грейс.
— Как можеш да се смееш, Самюел! Никак не е смешно да имаш такъв случай в семейството. Тези лъжички все трябва да са у някого. Където и да отида, все си държа очите отворени, дано ги видя. Където и да ги зърна, ще ги позная, макар и след двадесет и осем години. Горкичката Нора беше още бебе. Помниш ли, Джейн, ти тогава я доведе — беше облечена в бяла бродирана рокличка. Цели двадесет и осем години! Ах, Нора, напредват ти годинките, макар и на това осветление възрастта ти да не личи…
Нора не се включи в смеха, който последва. Тя сякаш всеки миг щеше да се пръсне. Въпреки че роклята й беше с цвят на нарцис, а в косите си имаше перли, тя напомняше на Анн нощна пеперуда. Докато Сали беше студена, снежнобяла блондинка, Нора Нелсън имаше разкошни черни коси, тъмни очи, гъсти черни вежди и кадифено червени бузи. Носът й бе започнал леко да се изгърбва и никой не я смяташе за красавица, но нещо у нея странно привличаше Анн, въпреки намусеното й изражение на стаена омраза. Анн усещаше, че би предпочела приятелството на Нора пред това на обичаната от всички Сали.
След вечеря имаше танци, музиката и смеховете гръмко се носеха навън през широките прозорци на старата каменна къща. Към десет часа Нора изчезна. Анн се поумори от шума и веселието. Измъкна се през коридора, откри някаква задна врата, която извеждаше почти до самия залив, и се спусна до брега по няколко неравни каменисти стъпала покрай горичка от стройни ели. Как божествен беше соленият прохладен въздух след задушната вечер! Как прелестни бяха сребристите отблясъци на лунните лъчи над залива! Как приказен изглеждаше онзи кораб, който плаваше под изгряващата луна и вече достигаше плитчината на пристанището! Беше нощ, в която човек може да очаква русалките да го отвлекат в своя танц…
Нора седеше прегърбена в печалната черна сянка на една скала точно до водата и изглеждаше по-буреносна от всякога.
— Мога ли да приседна тук при теб? — запита Анн. — Танците ме поизмориха, пък и срамота е да пропусне човек такава чудна нощ. Завиждам ти, че в задния ви двор е цялото пристанище…
— Как щеше да се чувстваш в такъв момент, ако си нямаше приятел? — рязко и враждебно попита Нора. — Или поне нещо като приятел — още по-мрачно допълни тя.
— Мисля, че ако си нямаш, грешката е твоя — отвърна Анн и приседна до нея.
И изведнъж Нора заговори пред Анн за проблемите си. Имаше нещо у Анн, което караше всички хора да й доверяват проблемите си.
— Казваш го от учтивост, разбира се. Няма нужда. Знаеш не по-зле от мен, че не съм от момичетата, в които мъжете се влюбват. Аз съм „баналната госпожица Нелсън“. И не е моя грешката, че си нямам никого. Трябваше да сляза тук и просто да си изплача мъката. Уморих се да се усмихвам и да съм любезна с всекиго, и да се преструвам, че не ми пука, когато ми подмятат, че не съм се омъжила. Вече няма да се преструвам. Пука ми! Ужасно ми пука! От дъщерите на Нелсън останах единствено аз. Вече пет от нас са омъжени, или поне утре ще бъдат. Сама чу как леля Мишкоедка пред всички на масата ми избълва в лицето възрастта ми. А и преди вечеря я чух да казва на мама, че „май съм позастаряла“ в сравнение с миналото лято. Разбира се, че съм. Вече съм на двадесет и осем. След дванадесет години ще съм на четиридесет. А как ще понасям живота на четиридесет, Анн, ако дотогава не пусна свои корени?