— Не бих обръщала внимание какви ги дрънка една стара глупачка.
— О, така ли? Но твоят нос не е като моя. След още десет години ще стана кривоноса като татко. Предполагам, че няма да ти пука и ако десет години чакаш един мъж да ти направи предложение, а той просто не го прави?
— Е, за това вече би ми пукало.
— Е, точно в това ми е затруднението. О, знам, че си чувала за нас с Джим Уилкокс. Стара история е това. От години все край мен се навърташе, но така и не спомена за женитба…
— Обичаш ли го?
— Разбира се. Винаги съм се преструвала, че не го обичам, но, както ти казах, вече няма място за преструвки. А той не се и доближи до мен след тоя януари. Вярно, скарахме се, но и друг път сме се карали, стотици пъти. Досега винаги се е връщал, а този път не дойде… Няма и да дойде. Не желае. Виждаш ли оная къща насреща, през залива, дето блести на лунната светлина? Предполагам, че е там… А аз съм тук… И цялото пристанище е помежду ни. И така ще си остане завинаги. Просто… просто е ужасно! И аз не мога нищо да направя.
— Дали пък няма да се върне, ако изпратиш да го повикат?
— Да пращам да го викат?! Как можа да помислиш, че ще направя такова нещо?! По-добре да умра. Ако иска да дойде, нищо не може да го спре. Ако пък не иска, то и аз не го ща… Не, искам го! Искам го! Обичам Джим… И искам да се оженим. Да си имам собствен дом, да стана „госпожа“ и да запуша устата на леля Мишкоедка. Как ми се ще да съм Барнабас или Сол, само за няколко мига, колкото да й мина път! Ако още веднъж ме нарече „горкичката Нора“, ще я замеря с кофата за въглища! Но в крайна сметка тя просто изрича на глас онова, което си мислят всички. Мама отдавна се е отчаяла, че изобщо ще се омъжа, и ме е оставила на мира. Но останалите направо ме тормозят. Мразя Сали. Знам, че съм отвратителна, но я мразя. Ето, тя се сдобива с добър съпруг и с хубав дом. Не е честно тя да има всичко, а аз — нищо. Не е нито по-добра, нито по-умна, нито много по-хубава от мен — просто има повече късмет. Сигурно си мислиш, че съм ужасна… Не че ме интересува какво си мислиш.
— Мисля, че си много, много уморена след всичките тези седмици на подготовка и напрежение, и че нещата, които винаги са ти тежали, сега изведнъж са станали прекалено тежки.
— Значи ме разбираш. Да, така е, винаги съм смятала, че ще ме разбереш. Искаше ми се да станем приятелки, Анн Шърли. Харесва ми смехът ти. Винаги съм си мечтала да мога да се смея така. Не съм чак такава намусена, каквато изглеждам. Това е заради веждите ми. Всъщност смятам, че точно те стряскат и отблъскват мъжете. Никога в живота си не съм имала истинска приятелка. Но, разбира се, винаги съм имала Джим. С него сме… приятели още от деца. Знаеш ли, когато исках да се видим, поставях запалена свещ на прозорчето на тавана, и той веднага пристигаше с лодката си. Къде ли не сме ходили заедно. Никога не съм излизала с друго момче. Но вече всичко свърши. Той просто се умори от мен и беше доволен да се оправдае с някакво си скарване, за да се отърве. О, дали утре няма да те намразя, задето ти разказвам всичко това?
— Че защо?
— Според мен винаги намразваме хората, които ненадейно са ни предизвикали да им признаем тайните си — печално каза Нора. — Но на сватба сякаш нещо му става на човек. Пък и нали не ми пука! За нищо не ми пука… О, Анн Шърли, толкова съм нещастна! Просто ме остави да си поплача на рамото ти. Утре цял ден ще ми се налага да се усмихвам и да изглеждам щастлива. Сали си мисли, че не пожелах да й стана шаферка от суеверие. Нали знаеш — „три пъти шаферка — никога булка“. Не е заради това! Просто нямаше да понеса да застана там и да я чуя как казва „Да“, като знам, че никога няма да имам възможност да го кажа на Джим. Направо ми иде да изпъна врат и да завия. Иска ми се да съм булка — да си имам и чеиз, и ленено бельо с монограми, и хубави подаръци… Дори и вечната сребърна купа за масло от леля Мишкоедка — подарява ги на всяка сватба. И разни отвратителни съдини с капаци като купола на катедралата „Св. Петър“. Бихме си сервирали в тях закуската, единствено за да може Джим да се пошегува с тях… Анн, струва ми се, че полудявам…
Когато момичетата се върнаха в къщата, хванати за ръце, танците бяха приключили. Хората се настаняваха за нощта. Томи Нелсън отнасяше Барнабас и Сол към обора. Само леля Мишкоедка още седеше на един диван, замислена за всички ужасни неща, които се надяваше да не се случат в утрешния ден.