С тези вдъхновяващи думи за изпроводяк сватбеното шествие се понесе надолу по стълбите към звуците на Сватбения марш, който Нора свиреше някак твърде бурно; и Сали и Гордън бяха бракосъчетани, без никой да падне и да умре, нито пък да забрави пръстена. Сватбеното шествие наистина беше хубаво, и дори леля Мишкоедка поне за малко спря да се безпокои за вселената. Малко по-късно обяви на Сали:
— Е, в крайна сметка дори и да не си особено щастлива като омъжена, няма и да си по-нещастна.
Единствено Нора продължаваше да гледа смръщено откъм стола пред пианото, но и тя отиде при Сали и яростно я прегърна, като едва не смачка сватбения й воал.
— Е, и това приключи — мрачно отбеляза Нора, след като обядът и сватбеното тържество приключиха и повечето гости си тръгнаха.
Огледа стаята, която изглеждаше опустяла и в пълен безпорядък — столовете бяха безразборно разместени, по пода се търкаляха един избелял, омачкан корсаж, откъснато парче дантела, две изпуснати носни кърпички, трохи, наронени от децата, а на тавана се тъмнееше петно, просмукало се от спалнята за гости на горния етаж, където леля Мишкоедка бе разляла каната с вода на пода.
— Трябва да разчистя тази бъркотия — разярено продължи Нора. — Много от младежите ще чакат ферибота, а някои ще останат и за неделята. Ще палят огън на брега и ще танцуват на скалите под лунните лъчи. Можеш да си представиш колко ми се танцува на лунна светлина. Иска ми се само да си легна и да се нарева.
— Къщата изглежда доста запусната след сватбата — съгласи се Анн. — Но ще ти помогна да разчистим, а после ще пием чай.
— Анн Шърли, да не мислиш, че чашата чай е панацеята за всичко? На теб по ще ти прилича да си стара мома, отколкото на мен. Нищо де, нищо лошо не искам да кажа — навярно съм си такава по природа. А мисълта за тия танци на брега ми е по-противна и от самата сватба. Джим винаги идваше на нашите танци на брега… Знаеш ли, Анн, реших да замина да уча за медицинска сестра. Знам, че ще мразя работата си — да пази господ бъдещите ми пациенти! Но няма повече да се мотая в Съмърсайд и всеки да ме дразни, че съм била зарязана. А сега да се заемем с тази купчина мръсни чинии и да се престорим, че това ни харесва.
— На мен ми харесва. Винаги съм обичала да мия чинии. Забавно е да почистваш мръсните неща и отново да им придаваш блясък.
— О, ти си направо за музея! — отсече Нора.
Додето луната изгря, всичко бе подготвено за танците на брега. Младежите напалиха голям огън от съчки, водите на пристанището се пенеха и проблясваха под лунната светлина. Анн очакваше да й е много забавно, но само щом съзря лицето на Нора, слизаща по стъпалата с кошница сандвичи в ръце, веселието й се изпари.
„Колко е нещастна… Нищо ли не мога да направя за нея?!“
В главата й се зароди една идея, а тя винаги следваше внезапните си импулси. Влетя в кухнята, запали един фенер, изкачи се по задната стълба до тавана и го постави на прозореца откъм пристанището. Дърветата го закриваха от очите на танцуващите.
„Може пък да го види и да дойде. Нора, предполагам, ще побеснее, но няма да има никакво значение, стига той да дойде. А сега да отрежа парче от сватбената торта за Ребека Дю.“
Но Джим Уилкокс не дойде. Анн скоро се отказа да го чака и сред веселието на вечерта забрави за него. Нора се скри някъде, а леля Мишкоедка като по чудо си легна. Към единадесет часа веселбата привърши и уморените любители на лунната светлина се заизкачваха към спалните. На Анн така й се спеше, че не се и сети за фенера на тавана. Но към два часа леля Мишкоедка се промъкна в стаята и освети със свещ лицата на девойките.
— Господи боже, какво става? — задъхано рече Дот Фрейзър и седна в леглото си.
— Ш-шт! — предупреди леля Мишкоедка, очите й без малко щяха да изхвръкнат. — Струва ми се, че в къщата има някой. Сигурна съм, че има! Чухте ли този шум?
— Котка ли мяучи или лае куче? — изкикоти се Дот.
— Нищо подобно — сурово отсече леля Мишкоедка. — Знам, че там някъде край плевнята наистина лае куче, но не това ме събуди. Чу се удар — силен, ясен удар.
— Спаси ни, Господи, от духове и… — промърмори Анн.
— Госпожице Шърли, никак не е смешно! В тази къща има крадци! Ще повикам Самюъл.
Леля Мишкоедка изчезна и момичетата се спогледаха.
— Вярвате ли, че… А всичките сватбени подаръци са долу в библиотеката — започна Анн.
— Каквото и да е, аз ставам — каза Мейми. — Анн, забеляза ли лицето на леля Мишкоедка? Тя държеше свещта толкова ниско, че сенките идваха от долу нагоре, и как само бяха провиснали всичките ония фъндъци коса… Същинска вещица!