Сали разправя, че двамата повечето време се карали, но те ще са по-щастливи да се карат помежду си, отколкото да се разбират с някого другиго. Все пак не смятам, че ще се карат… Не много. Мисля, че неразбирателството е причината за повечето беди на тоя свят. Ето, ние с теб колко време вече…
Лека нощ, възлюбени мой. Сънят ти ще е сладък, ако в него има поне мъничко влияние от пожеланията на
Твоята Собствена
P. S. Последното изречение е буквален цитат от едно от писмата на бабата на леля Чати.
Втората година
1
„Уинди Уилоус“
Уличката на привиденията
14 септември
Трудно ми е да се примиря с мисълта, че прекрасните ни два месеца отминаха. А те действително бяха прекрасни, нали, скъпи? И сега ни предстоят само още две години, докато…
(Няколко изречения пропуснати)
Но беше толкова приятно да се завърна в „Уинди Уилоус“ — в собствената ми частна кула, на собственото ми специално кресло, в собственото ми величествено легло, та дори при Дъсти Милър, който се припича на перваза на кухненския прозорец.
Вдовиците се зарадваха, че ме виждат, а Ребека Дю искрено ми каза: „Чудесно е, че се върна“. По същия начин се чувстваше и малката Елизабет. Двете имахме възторжена среща при зелената порта.
— Малко се боях да не отидете в голямото Утре преди мен — каза ми тя.
— Не е ли чудесна тази вечер? — попитах аз.
— Там, където сте вие, вечерта винаги е чудесна, госпожице Шърли — заяви малката Елизабет.
Какъв комплимент!
— Как изкара лятото, миличка? — заразпитвах я аз.
— Размишлявах — меко отвърна тя — за всички чудесни неща, които ще ми се случат в голямото Утре.
После се качихме в стаичката ми в кулата и прочетохме една приказка за слонове. Понастоящем малката Елизабет много се интересува от слоновете.
— В самото название „слон“ има нещо магично, нали? — мрачно попита тя, подпряла по навик брадичка на ръчичките си. — В голямото Утре сигурно ще има много, много слонове.
Обозначихме един Парк на слоновете върху нашата карта на Вълшебната страна. Няма смисъл да поглеждаш надменно и пренебрежително, Гилбърт, както знам, че ще погледнеш, щом прочетеш това. Никакъв смисъл няма. В света винаги ще има вълшебници. Без тях той просто не може да просъществува. И все някой трябва да вярва в тях.
Доста е приятно и връщането в училище. Катрин Брук не е станала по-общителна, но учениците ми явно се зарадваха, че ме виждат, а Джен Прингъл ме помоли да й помогна да направи тенекиените ореоли на ангелите за концерта в неделното училище.
Смятам, че учебната програма за тази година е доста по-интересна от миналогодишната. Към учебните предмети е добавена канадска история. Утре трябва да изнеса малка „лекцийка“ за войната от 1812 г. Толкова е странно да четеш разказите за тия стари войни — за неща, които никога вече не могат да се случат. Не вярвам никой от нас някога да изпита нещо повече от чисто академичен интерес към „някогашни битки“. Невъзможно е да помисли човек, че Канада някога отново ще бъде въвлечена във война. Толкова съм благодарна, че тази фаза от историята вече е отминала.
Възнамеряваме веднага да реорганизираме нашия Драматичен кръжок и агитираме всички семейства, които имат някаква връзка с училището, да ни подпомогнат. Идната неделя следобед двамата с Луис Алън ще тръгнем да обикаляме домовете по Долиш роуд. Луис ще се опита да улучи с един куршум два заека, понеже ще участва в наградния конкурс на „Селски дом“ за най-добра фотография на привлекателна фермерска къща. Наградата е двадесет и пет долара, което за Луис означава болезнено необходимите му нов костюм и палто. Цялото лято е работил в някаква ферма, а тази година отново върши домакинската работа и прислужва на масата в пансиона си. Сигурно мрази това, но никога и дума не обелва по въпроса. Луис ми харесва — толкова е решителен и амбициозен, и има такава чаровна, някак свита усмивка. А всъщност не е особено силен физически. Миналата година се боях, че няма да издържи. Но през лятото, което е изкарал в онази ферма, явно е позакрепнал. Тази ще е последната му година в горния курс, а после се надява да изкара една година в Кралското. Тази зима вдовиците смятат да го канят на вечеря всяка неделя, когато му е възможно. С леля Кейт се съвещавахме какво и как да направим, и аз я убедих да плащам допълнително. С Ребека Дю, разбира се, не се и опитахме да спорим. Просто в нейно присъствие попитах леля Кейт мога ли да каня Луис Алън на вечеря в неделя два пъти месечно. Леля Кейт хладно отвърна, че се бояла, че няма да могат да си позволяват допълнителни разходи извън обичайните за единственото си момиче.